Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Анастасия тръгна към първия чин. Огледа буквите, изписани върху пясъчното сандъче, върна наставническата пръчка на Ваклина и като се сети, че навън я чака Захари Княжески със своите ученици, попита.
— Сладки мои девици, ще ме изпроводите ли до вратата? Трябва да тръгвам…
Децата обърнаха очи към Ваклина, искаха тя да им каже, че трябва да тръгнат подир даскалицата, пък Ваклина остави пръчката пред нозете на Анастасия.
— Няма ли да останеш при нас, наставнице? От разни градове идваха да те търсят, ето две момичета от Калофер, едно от Котел. Толкова дълго те чакахме… — гласът й бе откровен като звънчето, което баща й направи и окачи до вратата на школската одая, когато Ваклина стана наставница.
— Ще остана при вас, сладки мои момичета. Как може да не остана в Плевен? — отвори вратата, а когато след нея тръгнаха всичките двайсетина моми, Захари Княжески и учениците му се втурнаха да докоснат недосегаемото на този свят — душата на жив огън!
В Плевен Анастасия Тошева и Санда Милкова бяха облекли женските дрехи, с които искаха да се представят и в пансиона на госпожа Василева. Захари Княжески беше донесъл теркове от Одеса, добри шивачи бяха ушили тънки светски одежди, та сега момичетата изглеждаха спретнати, сякаш купени от чужда земя. И момчетата този ден бяха стъкмени в нови дрехи по европейски терк, а в своето превъзходство по осанка и образ, Захари Княжески изглеждаше бляскав!
„Кой ли е този знатен мъж с Анастасия?“ — плевенци питаха на ухо, обръщаха се да видят по-добре непознатия, докато седмината бавно минаваха по чаршията.
„Господинът сигурно е заместител на епископ Агапий в сърцето на даскалицата… Най-после и тя си намери жених!“ — одумваха тихо, ала никой не смееше да я спре, да попита… Както подобаваше, и речта на Захари Княжески беше като облеклото му — чисто, префинено, всяващо уважение. Като усети, че тукашните хора подават ухо за словата му, той рече на Анастасия.
— Госпожице, моят град Заара се слави с имотни стопани, но и Плевен, дето го виждам за пръв път, изпълва душата ми с умиление. Хвала на такива стопани!
— Работни са хората и нравът им е добър — отвърна нарочно, щото наближаваха бояджийския дюкян на Пенчо и Анастасия видя, че има някой вътре…
Господин Захари пак рече по волята на учителката.
— Нравът им наистина трябва да е добър, защото никъде не чух свади и крамоли, а това, което са сторили с школото… — той замълча. Още мислеше за стореното през есента, но преди малко, като видя, че доброто е надделяло, и в неговото сърце се върна почит. — Това, което училищните настоятели са сторили с школото след твоето заминаване, е препохвално! — той се обърна към децата: — Деца, вие също мислите, че отключването на женското школо е похвално деяние, нали?
— Радостта ни беше голяма! — отвърна Анастас Иванов, най-възрастният от учениците.
Анастасия надзърна през прозорчето на дюкяна, който Влад Петков бе дал на първородния си син. Вътре беше и Пенчо, и хубавата Гергана, и дъщеря им, която дойде на свет, докато даскалицата учеше светски науки в Калофер.
— Боже мили, ама нашата учителка се е върнала! — Гергана първа позна Анастасия и хукна да я посрещне.
— Анастасия ли? — Пенчо попита, остави свитка боядисана прежда на тезгяха, завтече се към вратата, че предвари и невестата си. — Анастасийо, бива ли толкова дълго да се криеш от нас — почудата му беше такава, че не забеляза друмниците от Заара.
— Не съм се крила от добри хора, Пенчо… Миналата есен загубих всичко, а сега, като стигнах отново в града, се питам как съм живяла цяла зима далече от свои — тя се обърна към предводителя на учениците. — Този наставник ми помогна да се възродя от лошите спомени… Той ми даде надежда, че доброто, което е било преди, може да се повтори отново. Не си ли слушал за мъдроучения наставник от Заара, когото русите са нарекли Княжески, името му е Захари.
Тя хвалеше благородника, а когато погледна към Пенчо, видя смут в лицето му. Добродетелният син на Влад Петков сам разбираше, че макар да печели добре от бащиния занаят, той все още няма драгоценния камък на мъдростта — най-смисления дар за хората.
— Драго ми е да видя такъв наставник! — поклони се леко на господин Княжески, а Анастасия се обърна към учениците.
— Това са духовните деца на господин учителя, които той ще отведе в Русия да учат. Виж какъв българин имаме! — не спираше удивлението си, а щом Гергана чу похвалните думи и застана пред господина, подаде ръка да му каже „Добре дошъл“, той се наведе, целуна пръстите й, назова името си… Мъжете, дето излизаха от дюкяна на Пенчо, и жените, дето минаваха по чаршията, се ококориха, невиждали такова чудо преди — мъж за целуне женска ръка!