Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
След малко Аланон отново се приближи до него. Дишаше тежко и по лицето му се стичаше пот.
— Аланон — отчаяно го погледна Андер — мислиш ли, че ще успеем да ги удържим?
— Не, принце — задъхано отвърна друидът. — Не сме в състояние. Не и сега. Войските трябва да се изтеглят час по-скоро. Дай заповед. Аз ще ви прикривам.
И той издигна пред намиращите се в безредие орди стена от синкав пламък, обърна се към Андер с изопнато от напрежение лице и извика:
— Побързайте! Няма да мога да ги задържа дълго!
Колоните отстъпващи войници се проточиха една след друга — конниците, стрелците, копиеносците, обозът и каруците с ранените, в една от които беше и самият крал. Аланон и Андер останаха последни. Едва се бяха скрили зад дърветата, когато стената от пламък изведнъж се стопи така неочаквано, както се беше появила изпод пръстите на Аланон.
Демоните се спуснаха след елфите като хищни птици след изплъзващата се плячка. Но беше вече твърде късно. Армията на елфите беше преминала през каньона От гърлата на хиляди демони се надигна грозен, отчаян рев, от който земята потрепери.
Каньонът заприлича на адско котило. Черни тела се гърчеха и мятаха като плъхове в наводнен тунел. Гледката беше повече от страшна. Друидът и принц Андер хвърлиха поглед назад и бързо се извърнаха пребледнели.
Но изведнъж зад гърба им се чу някакво страховито свистене, сякаш се надигаше ураган, и елфите, които се обърнаха назад, замръзнаха от ужас. Към тях се носеше истински дракон — огромен, слузест, отровно-зелена. С един замах на мощните си криле той разпръскваше демоните като сухи листа, пометени от вятъра. Люспите му ослепително искряха, а от двете страни на грамадната озъбена паст сияеше по едно хладно пронизващо око. Драконът беше надушил кръвта и лигите му течаха. Дори демоните отстъпиха от страх пред него и го пропуснаха напред почтително.
Аланон, който внимателно наблюдаваше дракона, прошепна на Андер:
— Побързайте с отстъплението!
— Ами драконът?
— Оставете го на мен и изчезвайте, ако не искате да ви стъпче като мухи! — Гласът на друида беше рязък, студен, нетърпящ възражение.
Когато и последните редици от войската се изтеглиха, Андер се обърна да погледне назад и видя друида, застанал на възвишението над каньона, и дракона, устремен нагоре по склона на дефилета Чудовището вече беше забелязало самотната черна фигурка на скалите и бързаше към нея, движено от непреодолимия си стремеж да убива. Под стъпките му земята се тресеше и надолу в пропастта се свличаха камъни. Демоните го следваха с войнствени крясъци — но на безопасно разстояние.
Загърнат в черния си плащ, Аланон изглеждаше съвършено спокоен и невъзмутимо наблюдаваше приближаването на дракона. После изведнъж протегна напред ръце и от пръстите му заструи синият, поразяващ пламък. Замириса на опърлена кожа, драконът тръсна глава и трепна като ужилен, но не спря, а продължи напред, яростен и разлютен.
Аланон се поотдалечи и отново насочи към дракона синия магически огън. Драконът изсъска в безсилната си злоба, възмутен от дързостта на тази буболечка, която след миг щеше да разкъса.
Този път Аланон насочи огъня право в раззиналата паст на чудовището. Обгърнат от синкав дим, драконът нададе такъв рев, че чак скалите потрепериха. Този път пронизващата болка беше нетърпима и той се втурна напред като обезумял. Завъртя се и заудря нагоре-надолу с опашката си. От страшните удари скалите се разцепиха и цели тонове скална маса започнаха да се свличат надолу, като погребваха под себе си стотици демони. Драконът най-после съзря врага си и се хвърли към него, но с един гигантски скок друидът се озова на тясната пътечка откъм лявата страна на пропастта. Забравило всяка предпазливост, чудовището се втурна след него, но издатината по края на пропастта изведнъж се срути под тежестта му и драконът полетя в бездната с оглушителен предсмъртен вой.
Уморена усмивка озари изцапаното окървавено лице на принц Андер, който наблюдаваше всичко това от хълма. Драконът беше мъртъв, проходът — затрупан от купища скална маса, и демоните нямаше скоро да ги последват. Елфите щяха да имат възможност да си отдъхнат и да прегрупират силите си. Бяха спечелили време, а това не беше малко.
Обърна поглед назад, към смълчаните редици бойци. Върху бледите изнурени лица се беше запечатал един общ израз, който принцът разчете безпогрешно. Това беше предчувствието за трагична обреченост, сянката на някаква мрачна предопределеност. И тъй като в този миг самият той нямаше с какво да повдигне духа им, нито да им вдъхне вяра, принц Андер извърна глава и замислено впери поглед напред в далечината.