Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Заповедта бе изпълнена. Една колона се отдели от войската, за да пази подстъпите към прохода. По даден от краля знак останалите войници се насочиха към зейналата паст на Халис. От двете им страни надвиснаха назъбени скали. Само конските копита чаткаха по камъните и тропотът на хилядите ботуши звучеше някак зловещо. Придвижването ставаше все по-мъчително, изпод краката се ронеха камъчета и войниците постепенно забавиха ход. Докато накрая, като по даден знак, неочаквано спряха. Пред тях беше зейнала огромна пропаст, образувана от някакво пропукваме в скалите. Отдясно и отляво по стръмния склон криволичеха тесни пътечки. Избраха лявата. По дясната беше почти невъзможно да се премине.
Лека-полека мрачната картина пред очите им се промени. Голите скали отстъпиха място на буйна зеленина. Намираха се сред живописно, окъпано от лъчите на следобедното слънце речно дефиле. В храстите притичваха подплашени зайци, а над главите им се стрелкаха птичи ята.
Бяха прекосили планината и вече виждаха края на прохода, отвъд който се беше ширнала равнината Хоар. Ивънтайн даде знак да спрат.
Преди да угасне, залезът обагри небето над равнината Хоар в алено и златисто. Малко след това над скалите изплува тънкият сребърен сърп на луната и звездите отгоре занадничаха любопитно.
Застанал на едно хълмче със сребърния жезъл на Елкрис в ръце, Андер Елеседил наблюдаваше стегнатите редици на елфската армия и се опитваше да си припомни плана на своя баща до най-малките подробности. Стрелците вече бяха заели позиции горе на възвишението и всеки нежелан гост, който се опиташе да се изкатери по склона, щеше да се затъркаля надолу, ужилен от стрелите им. Копиеносците също бяха сред първите посрещачи, готови всеки миг да изскочат иззад скалите. Андер остана доволен от разположението на войските. Защитниците бяха готови — атаката можеше да започне.
Но ширналата се пред очите им равнина Хоар беше съвършено пуста. От демоните нямаше и следа.
И все пак те щяха да дойдат, рано или късно. Ръката му погали гладката сребриста пръчица, последния дар на Елкрис. Баща му я беше оставил у него, преди да тръгне да огледа позициите. Андер пое дълбоко хладния нощен въздух и сведе глава. Дали наистина клончето щеше да ги защити? Тях, които по нищо не се различаваха от обикновените смъртни, след като бяха загубили великата магия на своите предци? Вгледа се замислено в крехката пръчица и я стисна по-здраво, сякаш искаше да изпита силата й. Аланон твърдеше, че тя е в състояние да противостои на злото и да го омаломощи, но Андер изпитваше известни съмнения. Демоните принадлежаха на Стария свят, елфите досега не се бяха сблъсквали с тях. Ами ако силата им се окажеше огромна, неконтролируема?
И все пак самият Аланон също беше част от онзи тъмен, отдавна забравен свят и би трябвало добре да го познава…
Баща му се появи от мрака така безшумно, че Андер трепна и стреснато се озърна. Подаде му жезъла на Елкрис и загрижено се вгледа в изпитото от умора лице на стария крал.
— Всичко наред ли е? — попита.
— Постовете са по местата си — кимна кралят.
Помълчаха Сърцето на Андер туптеше неспокойно. Между него и баща му се беше установила някаква неизпитвана досега крехка близост и принцът се боеше да не я наруши с някоя дума. А така му се искаше да изрази топлата обич, която изпитваше в този миг към стария крал…
Той прехапа устни. Защо винаги се получаваше така? С Арион беше същото — двамата братя никога не се бяха опитали да изразят привързаността си един към друг, да намерят общ език… От стеснение или неопитност само бяха усложнявали нещата, докато помежду им се беше появило огромно отчуждение. А сега, след всичко случило се на Съвета и помежду им, след разменените гневни думи беше още по-трудно някой от двамата пръв да подаде ръка. Но Андер беше готов да го стори. Стига само Арион да проявеше готовност да го изслуша, на свой ред да се опиташе да го разбере.
Потънал в мислите си, Андер изведнъж усети нечие ново безмълвно присъствие. Тъмната фигура на Аланон бе застанала редом с тях. Загърнат в плаща си, друидът се взираше в стария крал.
— Още ли не спиш, кралю?
— Сън не ме хваща…
— Имаш нужда от почивка, не мислиш ли?
— Скоро и това ще стане — някак разсеяно отвърна Ивънтайн. — Кажи ми, друиде, според теб жива ли е все още Амбърли?
Андер затаи дъх. Лицето на друида остана непроницаемо. Той помълча за миг, после тихо отвърна:
— Жива е.
— Откъде знаеш? — нетърпеливо попита Ивънтайн.
— Така мисля… — Уил Омсфорд все още не е използвал камъните на елфите, а щеше да го направи, ако животът на Амбърли е бил в опасност.