Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Андер вдигна вежди в почуда: Уил Омсфорд? Камъните на елфите? Това сигурно беше оня странник с качулката, който пристигна на Съвета заедно с друида и Амбърли и през цялото време не каза и дума…
Искаше му се да разбере нещо повече за него и едва се сдържа да не попита Аланон. Но друидът сам щеше да им каже нещо повече, ако смяташе това за необходимо. Очевидно не смяташе.
Съвсем притъмня. Кралят се изтръгна от обзелото го вцепенение и промълви:
— Трябва да кажа на стражите да запалят факли…
Тръгна надолу по хълма, все така умислен, и Андер остана сам с Аланон. Не смееше да го заговори и двамата стояха, без да промълвят нито дума. Изправени в мрака, приличаха на две статуи. Най-после прозвуча резкият неочакван въпрос на Аланон:
— Интересува ли те кой е Уил Омсфорд, принце?
Андер трепна. Друидът сякаш беше прочел мислите му. Кимна, защото в този миг не беше в състояние да издаде нито звук.
— Ще ти кажа — кротко продума Аланон, без да го поглежда.
И разправи на Андер всичко за Уил Омсфорд — от самото начало. Изведнъж в паметта на принца изплуваха разказите на баща му за хората от Долината — южняците Ший и Флик Омсфорд, и за търсенето на легендарния Меч на Шанара. А сега внукът на Ший беше наследил магията, която самите елфи бяха загубили безвъзвратно. Затова закрилата на Амбърли беше възложена именно нему.
Когато друидът свърши разказа си, Андер помълча за миг. Взираше се натам, където беше изчезнал баща му, разкъсван от противоречиви мисли. После тихо попита:
— Защо ми каза всичко това, друиде?
— Защото трябваше да го знаеш.
Андер замислено поклати глава.
Аланон добави по-меко, с необичайна топлота в гласа:
— Може би защото пръв се осмели да подадеш ръка на Амбърли в един съдбоносен за нея и за народа на елфите миг.
Черните искрящи очи останаха приковани в Андер още няколко мига и сякаш озариха до дъно душата му. После друидът заговори с обичайния си равен глас:
— Не е зле да си починеш малко…
Андер кимна разсеяно. Все още не беше дошъл на себе си. След малко, когато се огледа, Аланон беше изчезнал.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
През нощта плътна сива мъгла беше покрила равнината Хоар. Гъста, лепкава и неподвижна, тя се разстилаше над земята като смъртен саван. Бледата болнава светлина на утрото се процеждаше иззад върховете на Граничните планини.
Застанали на възвишението при входа на прохода Халис, Андер, баща му и Аланон наблюдаваха последните приготовления на елфската армия за предстоящата битка. Лъковете бяха обтегнати, остриетата на пиките лъщяха и всеки момент изпод прикритието на мъглата щяха да изскочат демоните. Но сега-засега те не даваха никакви признаци за съществуването си и войниците започваха да стават неспокойни.
— Без паника! — разнесе се изведнъж гласът на Аланон. — Кураж, войници! Атаката на демоните ще започне всеки миг.
Мъглата на входа на Халис ставаше все по-гъста, като пара над врящ казан. Над равнината Хоар беше надвиснала зловеща тишина. Андер усети, че ръката му, стиснала дръжката на знамето, трепери.
После изведнъж в далечината се разнесоха глухи зловещи крясъци, които сякаш идваха изпод земята. Над равнината Хоар започнаха да припламват червени огньове. С приближаването си крясъците ставаха все по-остри и пронизителни, докато накрая се сляха в един-единствен, обезумял от ярост писък.
— Идат! — дрезгаво прошепна Аланон.
Стрелците коленичиха, пиките мигом настръхнаха. Алени пламъци раздираха непрогледната мъгла в далечината. Оглушителният рев премина в грозен тътен, от който скалите потрепериха. Изведнъж отекна гръм, който разтърси земята под нозете им и повали неколцина войници на земята. Андер нададе отчаян вик. Гърмът бе последван от гробна тишина.
— Аланон… — прошепна Андер, когато отново дойде на се бе си.
— Всичко свърши… Забраната рухна… — задавено промълви друидът.
В следващия миг крясъците се надигнаха отново, сякаш бяха утихнали само за да наберат сила. И пълчища демони, освободени от хилядолетния си затвор, нахлуха в равнината Хоар като отприщели. Те прииждаха от всички страни, устремени към прохода Халис. Това бяха най-страшните същества, които въображението можеше да си представи — рогати, зъбати, космати, слузести и лепкави, разкривени от ярост… с една дума — паплач, която можеше да накара косата на човек да настръхне и кръвта в жилите му да се смрази. За миг Андер изпита чувството, че е обезумял, че е попаднал в някакъв кошмар — едно от друго по-зловещи изчадия пъплеха насреща му.