Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Имаме сериозен проблем — обяви Ромео, след като набра номера на Жулиета.
— В смисъл?
— По всичко личи, че Търнър все пак си е спомнила онзи номер. Адвокатката на Ричър току-що е поискала пълен достъп до досието на АМ три-четири-три-пет.
— А защо неговата адвокатка?
— Опит за промъкване. Предполагат, че следим нейния адвокат, но не и неговите. Дори не е основната, която ще го защитава в делото за убийство, а другата, новата. В делото за бащинство.
— Значи спокойно можем да отхвърлим искането, тъй като това няма нищо общо с делото за бащинство.
— Искането си е искане. Има си процедури. Трябва да ги убедим, че досието е засекретено. Което няма как да направим, защото около този човек няма нищо специално. Освен за нас. Не можем да си позволим подобно внимание. Всички ще си помислят, че сме си изгубили ума. И ще се запитат каква е тази класифицирана информация относно един прост селянин.
— С колко време разполагаме?
— С един ден, не повече.
— Анулира ли кредитните им карти?
— Само неговата. Беше лесно, защото е издадена от армията. Но за нейната е нужен писмен документ, който оставя следи. Маргарет Вега съществува реално.
— Какво ще правим?
— Ще приключим случая в Калифорния. Те скоро ще кацнат там и ще се окажат двама срещу четирима.
Ричър и Търнър спаха през по-голямата част от трите часа. Събудиха се, когато самолетът вече захождаше за кацане в Лонг Бийч, а гласът на стюарда монотонно напомняше за изправяне на облегалките, прибиране на масичките и изключване на портативните електронни устройства. Нищо от това не засягаше Ричър, защото той не беше наклонил облегалката си, не беше използвал сгъваемата масичка пред себе си и не притежаваше електронни устройства — нито портативни, нито каквито и да било. През прозорчето се виждаха кафяви пустинни хълмове. Той харесваше Калифорния. Би могъл да живее тук — разбира се, ако изобщо му се приискаше уседнал живот. Климатът беше топъл, никой не го познаваше. Би могъл да си вземе дори куче. Или по-точно, _те_ биха могли да си вземат куче. Представи си Търнър в някакъв заден двор как подрязва рози или сади дръвчета.
— Не бива да наемаме кола от „Херц“ или „Авис“ — каза тя. — Нито от някоя друга голяма фирма. За всеки случай. Може и техните компютри да са свързани с компютрите на правителството.
— Остаряваш и ставаш параноична — подхвърли Ричър.
— Това не означава, че не ме дебнат навсякъде.
Той се усмихна.
— Какво ни остава при това положение? — попита тя.
— Местните момчета, които нямат офиси на летищата.
— Ще приемат ли пари в брой?
— Имаме си кредитни карти.
— Може би са ги анулирали. По всичко личи, че могат да вършат и такива неща.
— Не могат. Все още не. Дори не знаят, че имаме кредитни карти.
— Нали ни засякоха, че си купуваме билети с тях?
— Засякоха Вега и Кихоу. Но ние вече не сме Вега и Кихоу, а Лозано и Балдачи. Разбира се, само когато нещата опрат до кредитни карти. Тогава ще използваме техните. Какво ще кажеш за едно такова послание?
— Те могат да проследяват кредитните карти.
— Знам.
— Искаш да ни открият ли?
— По-лесно е, отколкото ние да открием тях. Но за „Херц“ и „Авис“ си права. Няма да ги улесняваме чак толкова. Нека се поизпотят.
— Но първо трябва да се измъкнем от летището. То може би вече гъмжи от военна полиция, защото главен сержант Еспин не е най-тъпото зайче в гората. Би трябвало да се досети накъде си тръгнал, а и разполага с достатъчно персонал, за да провери всички летища в радиус от сто и петдесет километра около Лос Анджелис. Плюс цял ден и цяла нощ. Има вероятност и ФБР да е там. Агентите им в Питсбърг не трябва да са гении, за да разберат къде отиваме.
— Ще си отваряме очите.
Спускането беше дълго и плавно, приземяването — гладко, а рулирането към терминала — бързо и пъргаво. После прозвуча тих камбанен звън и електронното табло в дъното на салона угасна. Деветдесет и седем души станаха на крака. Ричър остана седнал, защото предпочиташе седалката пред тавана, който опираше в главата му. По местата си останаха и двамата пътници на средните седалки, съответно през три и четири реда от него. Защото науката не беше открила начин мъжете да стават от самолетните седалки, без да се подпрат на ръцете си.
Самолетът се опразваше през предната врата. Хората изтичаха от него като песъчинките в пясъчен часовник. Измъкваха чанти и палта от багажниците над главите си и се изнизваха напред, следвани от спътниците си на следващия ред, които повтаряха същото. Белокосото старче с бастуна и неизгрялата кинозвезда трябваше да се промъкват покрай неподвижните мъже на средните места. После се опразниха и по-задните редове. Двамата нещастници се оказаха сами сред морето от празни седалки. Ричър изчака реда си и излезе на пътеката — леко прегърбен и с наведена глава. Три реда по-напред спря, хвана за яката мъжа вляво и го изправи на крака. Това беше най-малкото, което можеше да направи за него. Помогна и на мъжа отдясно, седнал един ред по-напред. После продължи по пътеката, прекоси кухненския отсек, мина през вратата, през ръкава, пропит с миризмата на керосин, и се озова на летище Лонг Бийч.