Седемте смъртоносни чудеса
- Автор: Райли Матю
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Седемте смъртоносни чудеса». Краткое содержание книги:
— Искам да привлечете вниманието към себе си — каза Магьосника. — Започвам.
И без да чака нито секунда, бързо пристъпи напред, отправи изпълнен с обожание поглед към навеса над олтара и се приближи до преградното въже, видимо прехласнат от удивление.
И преди някой да понечи да го спре, прекрачи въжето, тръгна нагоре по стъпалата към пиедестала…
… и застана до олтара и загали плоската повърхност на мраморния блок, сякаш той бе изтъкан от божествената същност.
Мигновено от тълпата тихо се материализираха няколко от цивилните охранители и без колебание тръгнаха към олтара.
Застанал зад блока в самото сърце на базиликата, Магьосника бързо дръпна покривката и погълна с поглед голата плоска повърхност.
Онова, което се разкри пред очите му, бе замайващо.
Повърхността на олтара бе изработена от фин бял мрамор — с изключение на центъра. Тук Магьосника видя изравнена с мраморната плоча квадратна секция от чисто злато.
Беше със страна малко под метър. Не можеше да се разбере дали е трапецовидна, понеже се виждаше само основата й. Но в самия център наистина имаше малък подобен на диамант кристал.
Частта от храма на Артемида.
Магьосника се взря в гравираното в повърхността на трапеца заклинание:
Очите му блеснаха като обектив на фотоапарат и той се втренчи в надписа: влагаше всичко от себе си в опита да запамети заклинанието за краткото време, с което…
— Извинете, отче, но не можете да се качвате тук… — Нечия твърда ръка го дръпна от олтара.
Двама швейцарски гвардейци го хванаха под мишниците и вежливо, но неумолимо го свалиха по няколкото стъпала.
В същото време друг служител на охраната отново застла олтара с покривката и скри златния трапец… макар да го направи с невъзмутимостта на човек, който просто възстановява реда на нещата, а не скрива голямата тайна, която се спотайваше тук.
— М-много съ-съ-жалявам — заекна Магьосника: преструваше се на сенилен и не оказваше никаква съпротива. — И-исках с-само да усетя силата на Бог в ц-ц-ц-ялата му с-с-слава…
Единият от двамата гвардейци — явно по-старшият — които го водеха надолу, го огледа внимателно, видя честните му очи, обърна внимание на рошавата му брада и захабеното му расо и погледът му омекна.
— Добре, старче. Хайде, тръгвай си. И следващия път не прескачай въжето.
— Бла-а-а-годаря т-т-ти, с-с-синко.
Охранителите придружиха Магьосника до изхода.
Докато вървяха, Магьосника едва се сдържаше да не издаде вълнението си. Беше запомнил заклинанието — а това бе същото като да притежава самата част. След малко той, Зоуи и Фъзи щяха да потеглят към международното летище „Леонардо да Винчи“ и да излетят за дома.
Все така затиснат между безкомпромисните охранители, Магьосника успя да сдържи усмивката, която бе на път да разцъфне на лицето му.
В същия този момент в една полутъмна стая някъде във Ватикана един човек наблюдаваше лицето на Магьосника на екрана на малък монитор.
Беше Франческо дел Пиеро.
— Знаех, че ще дойдеш, Макс — тихо каза Дел Пиеро на образа на екрана. — И точно заради това не махнах частта от олтара. Защото бях убеден, че тя ще те извади на бял свят.
Обърна се към началника на охраната на Ватикана, който стоеше зад него, и каза:
— Ще тръгнат към летището. Следвайте ги, но засега не ги задържайте. Контролирайте радиосъобщенията им. Старецът ще изпрати сигнал малко след като напусне „Свети Петър“, за да информира своите, че мисията му е успешна. Оставете го да го направи. Тогава вече го задръжте заедно със съучастниците му и го доведете при мен.
След няколко минути, докато се носеха в таксито на път за летището, Магьосника изпрати късо шифровано съобщение до Дорис в Кения. Съдържанието му беше:
„Мисията успешна. Идваме.“