Чародейката

– Значи не си го направил. Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща,

които не сме направили.

Нитен кимна.

– Знаеш, че в продължение на векове съм се бил с какви ли не чудовища, в

човешки и нечовешки облик, и никой не би могъл да ме нарече страхливец. Но се

страхувах да помоля Ифа да се омъжи за мен. – Той погледна към Древния. –

Какво щях да правя, ако ми бе отказала? Щяхме ли да си останем приятели, ако ме

отхвърлеше?

– Трябваше да я помолиш – каза Прометей.

Рамената на Нитен увиснаха съкрушено.

– Знам.

– Мислиш ли, че тя те обичаше? – продължи да упорства Прометей.

– При Ифа е трудно да се каже.

– И въпреки това е останала с теб колко дълго?

– Около четиристотин години.

– Според мен те е обичала – каза уверено Древният.

– А сега я няма – добави Нитен. – Затворена е в Сенкоцарство с една свирепа

Архонтка и няма кой да я спаси.

– Жал ми е за Архонтката – рече Прометей.

– Вярно. – Нитен се усмихна, после замръзна неподвижно и подуши въздуха. –

Помирисвам... – започна той, а после се обърна, вдишвайки дълбоко. Миризмата

бе навсякъде около тях, зловоние, което внезапно се усили, когато Спартите се

изсипаха от мъглата, мушкайки с копия и мечове, раззинали усти и протегнали

нокти.

– За мен беше чест, че те познавах – рече Прометей и мечът му описа пламтящ

червен полукръг, стържейки по щитовете и мечовете и изтръгвайки искри от тях.

– А за мен е чест да умра с теб – отвърна Нитен. Избягна едно копие, улови

върха на друго и го изтръгна от ръката на държащия го Спарт, после ловко го

завъртя и го заби в изненаданото чудовище.

Драконовите воини атакуваха.

Глава 46

Близнаците следваха Изида и Озирис по път от златни камъни към входа на

невъзможно високата Пирамида на слънцето. Ботушите им тропаха по позлатената

алея и това бе единственият звук в кръга от тишина, който постепенно се бе

образувал около тях, докато всички се обръщаха да ги погледнат.

Джош се приведе към сестра си.

– Привличаме много внимание – промълви той.

– Имам чувството, че това влиза в плана – прошепна в отговор Софи. Видя

неразбиращото изражение на брат си и продължи: – Струва ми се, че можехме да

кацнем много по-близо до входа, но не го направихме. Изида и Озирис искат да

извървим пътя дотам, за да могат всички да ни видят. Обзалагам се, че това е

една от причините да ни накарат да носим броня. – Тя кимна към хората, които

започваха да се трупат наоколо. – Погледни: кой друг носи броня?

– Ами стражите... – започна Джош.

Софи го прекъсна, преди да е довършил.

– Освен стражите – които до един носят черно, бих добавила.

– Май само ние – призна той. – Мразя, когато си права.

– А и тези златно-сребърни брони не са особено незабележими, нали?

– Карат ни да изпъкваме – каза той тихо. После се намръщи. – Всъщност не съм

сигурен, че това ми харесва. Все едно сме животни в зоологическа градина.