Чародейката

овладяна, с гладко сресана козина и облечена от глава до пети в черно-червена

кожена роба и черно наметало с ален кант.

– Тази премяна доста прилича на моята броня... – започна Анубис, а после

млъкна.

– А защо мислиш, че я избрах? – Тя го хвана подръка и двамата тръгнаха заедно

по дългия коридор. По стените му се редяха огромни плочи полиран кристал.

Отраженията на двойката Древни, начупени и изкривени, се движеха редом с тях и

всяко огледало ги показваше на различен движещ се фон.

– А сега ми разкажи всичко, което можеш, за тези двамата в златото и среброто.

– Казах ти всичко, което знам – отвърна Анубис. – Моите шпиони ме

информираха, че Изида и Озирис са пристигнали, и аз излязох на балкона да хвърля

един поглед на кораба им. Наистина го искам, невероятен е – добави той.

– Анубис... – рече предупредително Бастет.

– И точно тогава забелязах близнаците.

– Не знаеш дали са близнаци – сопна се тя. – Престани да го повтаряш.

– Знам, че ме мислиш за глупав... – започна Анубис. Видя изражението на майка

си и побърза да продължи: – Видях момче и момиче, които ми приличаха на човеци,

в скъпи и древни на вид брони от злато и сребро.

– Кой коя носеше? – попита тя.

– Момчето бе със златната, а момичето със сребърната, разбира се.

– Опиши ми ги.

– Току-що ги описах – момче и момиче.

– Цвят на косата, очите – каза Бастет и хватката £ върху ръката му се стегна

болезнено.

– Косите им бяха руси. Очите не ги видях; бях прекалено далеч. Забелязах обаче,

че момчето е по-високо от момичето. Възрастта на човеците се преценява трудно,

но бяха може би на петнайсет-шестнайсет лета.

– Откъде знаеш, че са били човеци?

– Защото няма деца Древни – напомни £ той, а после се напрегна, очаквайки тя

да го стисне отново в отговор на неуважението му.

– Какво ли са намислили Изида и Озирис? – попита тя, почти сякаш говореше на

себе си. – Златната и сребърната броня са преднамерена обида. Напомняне, че

нашето семейство не винаги е управлявало съвета.

– Струва ми се, ти каза, че Изида и Озирис ще подкрепят претенциите ми – рече

той.

– Е, та кого друг могат да подкрепят?

– Освен ако нямат собствени кандидати – подхвърли Анубис.

Бастет понечи да поклати глава, но се спря.

– Знаеш ли, може да не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

Анубис не каза нищо, тъй като не бе сигурен дали това бе комплимент.

В края на коридора двама анпу в черна броня застанаха мирно и отвориха

масивна двукрила порта от бял кварц. Едно създание с пипала, уловено в кварца,

лениво отвори единственото си око, а после пак го затвори.

Бастет и Анубис минаха през вратата и излязоха на застлания със златист пясък

двор. Някога тук бе имало пищна градина, но в яростта си Бастет толкова често

изтръгваше цветята, че Анубис бе наредил на градинарите да садят само кактуси и

бодливи растения, които тя не би изскубвала така охотно. Чакаше ги каляска,