Чародейката

– Съмнявам се, че ще мога да го направя пак. А ти как си? – попита, присвивайки

очи срещу Нитен.

– Останала ми е още малко аура. Не много. Вероятно ще стигне да изцеря една

рана, ако не е прекалено тежка.

– Поне косата ти не е посивяла.

– О, мисля, че косата ми ще си остане черна до деня на смъртта ми. А и между

другото, твоята коса вече не е сива – каза Нитен. – Бяла е.

– Винаги съм предпочитал червеното.

Отново изстърга метал.

Нитен посегна да се подпре на най-близката кола. Тя вибрираше.

– Те разглобяват барикадата – каза той.

– Така бих направил и аз на тяхно място – кимна Прометей. – Чудя се дали ще се

бият, или ще ни заобиколят, за да нахлуят в града?

– Ще се бият – каза уверено Нитен. – Ние ги обидихме.

– Обидили сме ги? Как?

– Като не умряхме бързо. Те са професионални воини; сражавал съм се с такива

като тях цял живот. Смятат се за непобедими. Това ги прави високомерни, а също и

глупави. А съм открил, че глупавите хора допускат грешки. Един разумен командир

би оставил няколко от тях да се бият с нас и би пратил останалите в града. Но

гордостта им ще ги задържи тук. Сега те трябва да ни убият. И онзи, който го

направи, ще бъде удостоен с голяма чест. – Той млъкна. – Защо се усмихваш,

Древни?

– Бас държа, че някъде в мъглата някой командир на Спартите казва на своите

подчинени съвсем същото.

– Но ще допусне грешка – отвърна Нитен. – Ние сме много по-смъртоносни от тях.

Усмивката на Прометей стана тъжна.

– Не съм много сигурен в това.

– О, такива сме. Ние имаме причина да сме тук. Имаме кауза. Моят опит говори,

че воинът с кауза е най-опасният от всички. Сега трябва да направим избор. Дали

да останем тук и да се бием...

– ...или да ги нападнем. – Древният вдигна поглед към небето, опитвайки се да

прецени кое време е, но през мъглата не се виждаха никакви звезди. – Съжалявам

само, че не успяхме да ги забавим повече.

– Те още са тук, нали? Всяка секунда, в която ги държим далеч от града, е

победа за нас. Ако останем на мястото си, те ще съборят барикадата и ще ни

заобиколят в гръб. Но ако действаме сега, елементът на изненадата ще е на наша

страна: в своето високомерие те изобщо няма да предположат, че можем да ги

нападнем – рече Нитен. Усети боцкане в пръстите на лявата си ръка и я разтръска,

за да възобнови кръвообращението си.

– Съгласен: ще атакуваме. Но трябва да се държим заедно – каза бързо

Прометей. – Ако се разделим, лесно ще ни надвият. Да се опитаме да си пробием

път през тях до другия край на моста. Това ще ги накара да обърнат гръб на града.

После ще видим дали можем да ги удържим до зазоряване.

Усмивката на Нитен проблесна в мрака и двамата тръгнаха по моста.

– Изглеждаш ми много весел за човек, тръгнал към неминуема гибел – отбеляза

Прометей.

– Последните няколко години бяха лишени от събития – призна Майстора на меча.