Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Припяваха си тихо, а зад тях тяхната мами въздишаше и се кискаше.
— Моите мечета — мърмореше завалено. — Малките ми чудовища.
41.
Кайро, Маншиет Насър
— Всеки ден през последните десет години съм мечтал да видя подобни изображения — призна Флин, докато гледаше снимките в ръцете си. — Но като ги гледам сега, не мога да си представя нещо, което бих погледнал с по-голямо нежелание.
Размеси снимките като тесте карти и започна да ги преглежда отново една по една.
— Това може да е снимано навсякъде — изстена и безпомощно тръсна глава. — Абсолютно навсякъде.
Фрея изви шия и се взря към града през безстенната празнота в другия край на стаята. Чувстваше се необяснимо спокойна, като се имаше предвид, че двайсетте им минути бяха почти изтекли. Зад нея тримата им пазачи играеха карти до стълбището и явно напълно бяха забравили за тях. До нея Флин съсредоточено мъдруваше над снимките, както правеше от мига, в който Гиргис си тръгна. Очите му сякаш се мъчеха да вникнат в изображенията, а ръцете му трепереха.
Някои снимки бяха панорамни — на тясна, обрасла с дървета долина, чиито отвесни скали се въздигаха към ивицата бледо небе високо горе; изглеждаше така, сякаш някой е прорязал със скалпел дълбока цепнатина в скалите. Останалите снимки бяха по-конкретни — извисяващ се обелиск с огнения знак седжет, врязан върху всяка от четирите му страни. Широка алея със сфинксове. Величествен паметник на седнала фигура с човешко тяло и глава на сокол. Имаше колони и фрагменти от стени, както и още три снимки на портата — всичко беше обвито с много растителност: цветя, дървета и храсталаци, като че ли тухлените и каменните постройки, сътворени от човешка ръка, с времето бяха започнали да се връщат към природата, към първичното си състояние.
Тухли, гравирани каменни блокове, дървета, скали — нищо обаче не загатваше за мястото в по-широк план, за действителното местонахождение на оазиса. А времето им вече почти беше изтекло.
„Ще ми отрежат ръката“, мислеше Фрея, но изобщо не изпитваше ужас. Почти като че ли наблюдаваше сцената отстрани. Като че ли чужд крайник, а не нейният, щеше да бъде надробен. „Ще ми отрежат ръката и вече няма да мога да се катеря“.
Но… по някаква необяснима причина я напушваше смях.
Хвърли поглед към часовника си — оставаха само няколко минути, — премести се до ръба на грапавия бетонен под и погледна към улицата долу. Замисли се дали да не скочи, но реши, че падането ще е прекалено дълго. Улицата беше на поне трийсет метра, по-вероятно дори трийсет и пет. Или щеше да се убие, или да си натроши костите като кибритени клечки. Нямаше и надежда да изпълзи по стената — първата й работа бе да надникне навън и да я огледа. Просто нямаше как да стане. Пък и така или иначе пазачите щяха да скочат веднага, ако опиташе.
— А не мислиш ли, че той просто искаше да ни сплаши? — попита тихо тя. — Това… гранулаторът… смяташ ли, че наистина ще…
Флин вдигна глава, но веднага я сведе над снимките — не се престраши да я погледне в очите.
Този отговор й стигаше.
Оставаше само минута.
Далече вдясно се чуваше боботене и светеха фарове — някакъв голям открит камион маневрираше бавно, за да завие в горния край на улицата. Подскачаше и се тресеше, а шофьорът ту натискаше, ту отпускаше спирачките, за да не изтърве тежкото превозно средство. Фрея се зачуди дали да не се провикне, да помоли за помощ — но какъв смисъл? Дори шофьорът да я чуеше и да я разбереше, какво би могъл да направи? Да извика полицията? Да се качи по стълбите и да ги спаси с голи ръце? Положението беше безнадеждно, наистина безнадеждно.
Тя обгърна раменете си с ръце и се зачуди колко ли ще я боли, дали изобщо ще я боли, или просто ще припадне.
— Ще можеш ли да ме отведеш до болница? — попита тихо. — Има ли болница наблизо?