Не дърпай дявола за опашката

– Къде я видяхте за последен път?

– Вероятно зад плевнята.

– Кога за последен път сте я докосвали?

– Още веднъж – нямам представа. Вероятно не съм я пипал от миналата есен, но може и да съм, ако се е налагало да я местя другаде. Не си спомням точно.

– Двутактово масло ли използвате като добавка към бензина?

– Да.

– Коя марка?

– Марка ли? „Хоумлайт“, струва ми се.

– Имате ли идея защо тубата е била скрита в дренажната тръба?

– Скрита ли? И каква дренажна тръба?

– Нека задам въпроса по друг начин: Да се сещате защо тази туба за бензин би могла да се намира на място, различно от онова, на което казахте, че сте я оставили?

– Не, не се сещам. Къде точно я открихте? И за каква дренажна тръба говорите?

– За нещастие, не мога да споделя повече подробности. Има ли нещо, което не сте ми казали, свързано с пожара или с това разследване, и за което бихте искали да ми разкажете на този етап?

– Не, няма.

– В такъв случай за момента приключихме. Други въпроси имате ли, сър?

– Не и такива, на които бихте желали да отговорите.

Две минути по-късно микробусът на инспектор Евърет Крамдън вече се носеше надолу по шосето към града и скоро се изгуби от поглед.

Въздухът беше напълно неподвижен. Високата кафява трева не трепваше и дори най-малките клончета по върховете на дърветата не помръдваха. Единственият звук бе онова слабо, постоянно звънтене в ушите на Гърни – същото, за което неврологът му бе обяснил, че изобщо не е звук.

Обърна се, за да влезе пак в къщата. В този миг страничната врата се отвори и на прага се появиха Кайл и Ким.

– Оня задник тръгна ли си? – поинтересува се Кайл.

– Така мисля.

– Докато Мадлин приготвя омлетите на фурна, смятам да повозя Ким за две минути на мотора.

Звучеше въодушевен, а тя изглеждаше поласкана.

Когато Гърни стигна кухнята, чу мощното, едва заглушено ръмжене на двукарбураторния мотор. Мадлин нагласяше таймера на фурната. При влизането му, тя вдигна поглед към него:

– Гледал ли си френския филм „Мъжът с черния чадър“?

– Не мисля.

– В него има една много добре измислена сцена. Мъж, облечен в черен дъждобран и със сгънат черен чадър в ръка, е преследван от двойка убийци със снайпери. Гонят го по петите по криволичещите калдъръмени улички на старинен град. Мъглива неделна сутрин е и в далечината се чува звън на църковни камбани. Всеки път, когато двамата убийци се опитват да вземат на прицел човека с чадъра, той изчезва зад поредния ъгъл. После излизат на открит площад с голяма каменна църква. Точно когато убийците насочват пушките, мъжът изтичва нагоре по стълбите и се шмугва в църквата. Тогава убийците решават да заемат позиция в двата края на площада, откъдето имат поглед към вратата на църквата, и да го чакат да излезе. Минава известно време, започва да вали дъжд, вратите на църквата се отварят. Убийците се приготвят за стрелба. Но вместо мъжа, който е влязъл, излизат двама мъже и двамата са облечени в черни дъждобрани, и двамата разтварят черни чадъри, които скриват лицата им. След няколко мига на объркване, убийците решават да стрелят и по двамата. Обаче тогава излиза още един мъж в черен дъждобран и с черен чадър, след него още един, още десет, двайсет, докато целият площад се напълва с мъже, скрити под черни чадъри. Става направо сюрреалистично – все по-плътна маса от черни чадъри, изпълващи площада. А убийците стоят под дъжда, мокри до кости, без да имат представа какво да предприемат.