За подмяна

На всичко отгоре бях смъртно изплашен от нещо. Не знаех със сигурност от какво точно и така и не успях да разбера, защото чувството премина след няколко минути. Или половин час.

Но когато отмина, навлязох във фаза на относителна чистота на съзнанието, която, както е добре известно, е само прелюдия към втората — и много по-разтърсваща — атака на рапта. Възползвах се от възможността да осъзная, че съм абсолютно и безнадеждно загубен и че се намирам в част от утробата на „Мегамол“ на най-долното първо ниво, част, която ми бе напълно непозната. Разбрах, че не е трябвало да слизам чак до самото дъно на главната шахта, а да отбия едно ниво по-горе, както бях правил винаги. Предполагах, че съм някъде в сърцето на двигателния отсек, и нямах и най-малка представа как да се измъкна оттук. Коридорът беше с кръгло напречно сечение и стените му бяха подсилени с много дебели керамични панели. И най-вероятно изобщо не бе коридор, а главното сопло.

Нещо, което възприех първоначално за серия розови цветя, избухващи едно след друго малко пред мен, след няколко предпазливи крачки се оказа, че не е визуален феномен, а по-скоро звуков. Тих шум на бутала в цилиндри. Промъкнах се крадешком напред, развеселен от мисълта, че каквото и да е, едва ли може да е по-опасно от това, което става в главата ми.

— Какво правиш тук, по дяволите? — избумтя нечий глас.

Бях сбъркал, разбира се — определено имаше нещо по-ужасяващо и то бе някой да ти проговори от тъмнината в място, за което хората дори не знаят, че съществува. Изпищях по доста немъжествен начин и се опитах да избягам, но краката ми се бяха превърнали в колони от свободно движещи се оризови зърна. Те предателски ме изоставиха на пода и аз просто зачаках да се случи каквото имаше да се случва, отбивайки с ръка летящите около мен монахини, които дори аз разбирах, че нямаха право да съществуват.

Първото нещо, което последва, бе поредица от нови розови звуци. Когато спряха, аз вдигнах поглед и видях нещо да стои пред мен. Беше високо около три стъпки и бе направено от метал. Голям брой сложни ръце стърчаха от различни части на тялото му и всички завършваха с разнообразни манипулатори. Самото тяло бе очукано и закърпено на много места, сякаш не му се бе случвало нищо друго, освен да бъде поправяно и поправяно безкрай. В горната си част бе увенчано с нещо подобно на глава, която бе сведена към мен.

— Ааа… здрасти — казах аз.

— Работя толкова бързо, колкото мога — изкрещя нещото. Гласът, въпреки тъмносиния си оттенък, звучеше малко странно. Механичен безспорно, с нищо човешко в него, и с великолепен цвят. — Не притежавам необходимия фърмуер10!

— О, боже! — възкликнах аз, опитвайки се да изразя очакваното съчувствие, без да бъда въвличан в дълъг разговор. Чувствах надигащата се втора вълна на рапта и исках да бъде далеч оттук, когато тя се стовареше върху мен.