За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
В склада бяха трима: Дат, който седеше, без да откъсва поглед от тялото, Хауи, който изглеждаше, че взема нещата прекалено присърце и е готов на всичко само и само да изкупи предателството си от тази сутрин, и самият Жуаджи. Отправих се право към него и се наведох, държейки се за всеки случай малко встрани.
Дупката в слепоочието му изглеждаше по-зле отпреди и под тила му имаше локвичка кръв. Кожата му беше в същото състояние. Не знам, може би странната ѝ текстура бе резултат от дългия му престой там и не следваше да се възприема като признак, че нещо не е наред.
— Знаеш накъде отиват нещата, нали? — казах аз. Никакъв отговор. — Онова място е в кръвта ти. Трябва да отидеш там, за да се презаредиш, а това няма да стане, докато се излежаваш тук. Междувременно Ихандим обикаля из Ню Ричмънд с другите момчета. Той може и да има някакъв генерален план, Жуаджи, но както се развиват нещата, ти няма да бъдеш част от него.
— Еби си майката — съвсем предсказуемо изруга той. Всички казват едно и също в подобен момент и вероятно никой не съзнава, че когато дойде неговият ред да изпсува, фразата вече е омръзнала до втръсване и не може да изплаши никого. Особено изречена от човек, който не може да се помръдне и от когото вони на стичаща се от дупките в главата му гной. — Майка ти го духа на пръчовете в ада — дрезгаво допълни той.
— Много оригинално — признах аз, — но ти отлично разбираш, че това, което казвам, е истина. Сега чуй ме. Знаем, че Арлонд Максен по някакъв начин ви е извадил оттам, така че тази „тайна“ можеш да си я запазиш. — Игнорирах изненаданото възклицание на Хауи и Дат. — Затова нека се концентрираме върху другия интересуващ ме въпрос: къде държи Ихандим пленниците?
— Много добре знаеш, че няма да ти кажа нищо — изхърка Жуаджи, давейки се в собствената си кръв.
Дръпнах надолу яката на палтото му и видях, че се е отворила и раната в шията. Разширяващо се петно кръв над ключицата му подсказваше за друг източник на неприятности. Свих рамене.
— Както искаш. Но времето ти изтича.
Едва бях успял да запаля цигара в коридора отвън, когато в склада се разнесе писък. Открехнах вратата и видях Виналди, надвесен над Жуаджи. Нямах представа с какво бе успял да изтръгне този звук от войника и не исках да научавам. Затворих вратата, помъчих се да игнорирам следващия рев и довърших цигарата си в усамотение.
Проблемът беше мой: Суедж, също Ниърли, да не говоря за останалите резервни, а ето че вътре Виналди вършеше „мократа“ работа заради мен. Но нямаше как иначе. Аз просто не ставам за тези неща. Така беше и в Междината. Изкарах как да е службата с единствената мисъл да оцелея. Мисля, че успях, но понякога собственият ми живот изглежда като демонстрационна версия на програма: всички интересни възможности са деактивирани за времето на четиринайсетте дни пробна експлоатация и този период се повтаря и повтаря без никакъв шанс някога да използвам продукта с всичките му опции.
Така че стоях отвън, чаках, вдишвах дима и го изпусках, слушах виковете и ги оставях да се смесват с другите от моето минало. Нещо, не знам дали бе изтощение, или отчаяние, смъкваше от мен слоевете напластени години. Очаквах всеки момент да видя оранжеви пламъци, да чуя плясък на криле и отдавна забравени гласове. Спомних си хората, които бях убил, опитвах се да проумея защо и бях напълно неспособен да видя някаква логика в тази лудост. А обреченият да се върти в безкраен цикъл на собствената си програма е неспособен да види изхода. Може би нещата се проясняват едва когато умреш. Кодът на твоята програма е написан от самия живот и прищевките на съдбата и единствената роля, която ти е отредена, е да стоиш и да наблюдаваш — с правото на някакви редуващи се емоции: тъжен, скучаещ или ужасен — докато те, създателите на твоята програма, изпълняват заложените в нея инструкции. Емоциите са двигателят на действието — винаги е било така, — но мозъкът ти е абсолютно безсилен да се намеси.
Схващате, че бях в депресия.
Десетина минути по-късно Виналди излезе. Дори не дишаше по-тежко, макар че реверите на костюма му бяха изплескани с кръв.
— Ихандим е в Междината — каза той с жестока усмивка.
Беше очевидно и предполагам винаги съм го знаел. Има ли по-добро място за криене от това, в което никой друг не може да влезе? Може би точно по тази причина бях изживял последните двайсет и четири часа от живота си в свиващата се спирала на безнадеждността, опитвайки се някак да избягам от проблема.