За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Матрикс конзолата на излизане от града явно бе изгоряла отдавна и се бе превърнала в удобна мишена за трениране в стрелба. Ковингтън Фордж пък изобщо го нямаше на картата — бе оставен на миналото и собствения си канибализъм. Виналди маневрираше по пустите улици, а аз си представих Америка като грамадна матрица: големи опасни градове, населени до предел с настръхнали нуждаещи се хора, свързани един с друг чрез паяжина от магистрали или шосета с пътна такса и заградени от заспали крайбрежия, из които неуморно сноват възрастни хора. А в междините — западащи безлични градчета, така и не съумели да преминат в двайсет и втория век, живи и на теория равни с останалите, но всъщност вече пречупени, загубили връзка с живата тъкан, като кожа по лицето на безнадеждно болен. Носът може още да изглежда нормален, погледът в очите още да блести, дори скулите да са на познатите места… но плътта между издадените части се е сгърчила и свила.
Не бих казал, че това наблюдение беше особено дълбоко, но имах оправдание — беше ми студено. Сградите около нас май бяха съгласни с мен и изглеждаха примирени с ролята си в историята. Струваше ми се обаче, че това ги дразни. Паважът по улиците бе очукан, стените олющени, покривите — на милиметри от това да се срутят и затрупат зловонната форма на живот под тях. Сякаш минавахме през труп, започнал да се разкапва, но чиито гърди все още се повдигат и спускат… кой знае, може би до края на вечността. Страхотно изживяване.
Мислехме, че Жуаджи възнамерява да се срещне тук с някого, но докато следвахме камиона му от разстояние, стана ясно, че само прекосяваме града от единия край до другия. Започвах да идвам бавно на себе си и се чувствах така, сякаш някой лениво разбърква мозъка ми с топъл пръст. Звуците си бяха пак обикновени звуци и дори бях стигнал дотам, че вярвах в реалността на повечето неща пред очите си. През по-голямата част от следобеда тази реалност се изчерпваше с гледката на тъмни гористи масиви на фона на все по-високи хълмове, предизвестяващи приближаването ни до Апалачите. Малко преди жалката следобедна светлина да угасне окончателно, излязохме на междущатска магистрала 64, минахме покрай разстлалия светлинките си в нощта Шарлотсвил и поехме в предпланините на Блу Ридж. След Уейнсбъро Жуаджи бе поел по 81-ва в южна посока и бе завил по шосе 60 при Лексингтън. Пътищата ставаха все по-тесни и по-тесни, отдалечавайки ни от онова, което минаваше за цивилизация.
Виналди шофираше, без да обелва дума, така че аз се концентрирах върху пушене цигара от цигара и внимателно наблюдаване на локализатора, монтиран върху арматурното табло. Устройството показваше местоположението на Жуаджи, определено от сателита за глобално позициониране и наложено с точност до няколко метра върху карта с плетеницата на местните пътища. Нямаше да имаме никакви проблеми с проследяването му. Не така стоеше въпросът какво щяхме да правим, когато го настигнехме — събитие, което явно наближаваше. Ковингтън Фордж изглеждаше удобно място за край на пътуването.
— Къде, по дяволите, отива този? — измърмори Виналди, когато излязохме на другия край на града и пред нас се разкри нова пустош. — Това е земя, забравена дори от времето. Умът ми не го побира, че в моята епоха мога да карам кола на път за никъде, особено в такова време. — Гласът му беше спокоен и само много внимателен слушател би доловил, че тонът му издава нещо повече от обикновено раздразнение.
— Един господ знае — отговорих аз и неочаквано потръпнах. — Оттук нататък до Западна Вирджиния няма да видим жива душа.
Виналди изсумтя и мрачно се вгледа през предното стъкло, без да споделя неприязънта си по отношение на разкривените дървета и пущинака навън. В този момент забелязах по цифровата индикация на локализатора, че Жуаджи е намалил скоростта.
— Изглежда се готви да завива — отбелязах аз. — Дали да не се приближим по-плътно до него?
— Имаш ли и други полезни съвети? — озъби се Виналди. — Например „Гледай да не го удариш отзад“ или „Изпий си кафето, защото ще изстине“? Не че имаме някакво кафе. Нали вместо него купи уиски въпреки пределно ясните ми инструкции.
— Ето — казах аз.
Виналди отби, спря и недоумяващо се втренчи напред. Направих същото и без малко да го пропусна: отдясно на шосето, едва различим в снега и тъмнината, се виждаше тесен черен селски път, извиващ се нагоре към хълмовете.
— Няма такъв път — констатира Виналди в снежната тишина.
Погледнах картата и се убедих, че е прав. На стотина метра отляво имаше изход за шосе 616. Отдясно нямаше нищо, но камионът съвсем определено бе поел именно нататък. Светлинката на локализатора показваше, че пъпли напред и нагоре към онова, което навремето е било щатски парк Даутат.