За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
— Тогава ще изчакаме да излезе оттам — въздъхнах аз.
— Хайде, Рендал. И двамата знаем, че не можем да си позволим това. Той е завлякъл там и момичето, и жената. Това не е място за тях. За никого не е.
— Джони, Междината е затворена от последния фазов преход. Двайсет шибани години, ако си забравил! Как, по дяволите, бихме могли да се върнем там? Това просто е невъзможно.
— Очевидно не е, след като нашите побъркани приятели могат да влизат и излизат, както им се хареса. Максен явно е намерил начин, сещаш ли се? Докато ти пушеше, Хауи предложи план. Знам какво мислиш за идеите му, но тази по изключение е добра… толкова добра, че му спечели повишение в йерархията на моята организация, когато оправим нещата. Значи освобождаваме нашия човек, даваме му да си помисли, че сме свършили с него, и го проследяваме. Състоянието му в момента е трагично. Ако си прав, той незабавно ще се отправи натам.
— Нищо няма да стане.
— Не знаеш със сигурност.
— Не, безсмислено е.
— Какво ти става, по дяволите? — изкрещя Виналди. — Да не би да имаш по-добри идеи?
— Не мога да се върна там — обясних аз. — Няма да се върна в Междината.
— Ти си изплашен, аз съм изплашен — изсумтя той презрително. — Господи, всеки би бил изплашен. Но това е единственото решение, Рендал. Или влизаме там и ги разпердушинваме, или те разгонват фамилията на момичетата и на всички други. Но по-важното е — поне доколкото става дума за мен, а аз съм голям егоист, без това ни най-малко да ме притеснява, — че като им разпорят задниците от ебане, ще излязат оттам и ще се захванат с мен. А аз съм работил двайсет години, за да стана това, което съм в момента, и нямам никакво намерение да го загубя, само защото някакви нещастници, които вече би следвало да са изгнили в гробовете си, са решили да ми търсят сметка за това, че навремето са се заблудили и не са успели да се измъкнат заедно с групата от онази огнена буря, в която, да ме прощават, но не съм ги въвлякъл аз. — Извърнах се от него, но той беше неспособен да спре: — Аз бих могъл да ги изчакам да излязат от мишата си дупка, но ти, Рендал, не можеш да си позволиш този разкош. Ти трябва да влезеш там и да ги откриеш. Предлагам ти помощта си, Рендал, но това предложение няма да е валидно вечно. Ясно ли ти е?
— Не мога да се върна там — казах аз и си тръгнах.
Не знам защо се получава така, но хората винаги ме намират, когато не искам да бъда открит. Когато Виналди застана на прага, аз седях на пода в апартамента на Мал, заобиколен от отворени и неотворени пакетчета и игла. Половината от последните ми пари вече се носеше в кръвта ми, а останалата половина ми беше подръка и чакаше своя ред. Ако някой ме попиташе защо съм тук, щях да му кажа, че съм дошъл, защото Ихандим знае къде е жилището на Мал и може да ме потърси, но истината бе, че просто нямах къде другаде да отида.
Бях се качил при моя стар познат на 24-ти. Той не се изненада нито че ме вижда, нито че му поисках рапт, по-чист от обикновената смес. Дадох му всичко, с което разполагах, и получих исканото. Инжектирах си първата доза още в задната част на магазина му.
Докато сляза на 8-и, наркотикът вече ме бе ударил. Изкатерването по шахтата в женската тоалетна вероятно бе най-трудното нещо, което съм правил през живота си. Но последните угасващи пипалца на съзнанието ми напомниха, че ако Максен е толкова гъст с полицията в Ню Ричмънд, не мога да си позволя да напусна по обичайния начин, така че всъщност нямах голям избор.
Повече с късмет, отколкото благодарение на точна преценка, намерих пътя към главната шахта и мъченически се спуснах в нея. Предполагам не ви се е налагало да слизате осем етажа по стълбище, премествайки на всяко стъпало ръцете си по перилата, при това натъпкани до козирката с възможно най-твърдите халюциногенни амфетаморфини, затова ще ви кажа, че това изисква значителна доза упоритост. Беше много тъмно, сенките бяха кафяви и гадно пълзяха по лицето и ръцете ми. Приличаха на змии по това, че ги чувствах по-сухи, отколкото изглеждаха, но се различаваха от тях по това, че ми шепнеха отвратителни неща — рептилиите рядко постъпват така. Помня, че веднъж се подхлъзнах и поради състоянието ми си помислих, че пропадам нагоре. Стори ми се, че това е много добре, и се зачудих къде ли ще се озова. Запитах се дали няма да попадна на 200-ия етаж, което би ми дало шанс да кажа на милия стар Максен какво мисля по някои въпроси.
На него и на шибания му брат, промърморих аз, шибания ебан покойник.