Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Пипала от черна коса се издигат над раменете му, момент преди ръката на Анна да се стрелне пред него и да го сграбчи за челюстта, пръстите ѝ се свиват над зъбите му и дърпа надолу. Обиаманът издава остър, стържещ звук, черният му език се мята, докато тя извива главата му.
– Стой далеч от него – ръмжи тя и размазва тялото му в скалата.
Сблъсъкът е достатъчно силен, за да се разхвърчат камъчета. Засилва се пак и пак, блъска го в камъка. Чувам как се изваждат стави.
Чувам Джестин да казва „Боже мили“, останала без дъх.
Обиаманът е като разгневено животно. Върховете на пръстите му стават остри, той ги забива в раменете ѝ и реже, кълца мускули, докато ръката ѝ увисва, а краката му издрапват до земята. Но Анна не спира, със здравата си ръка млати главата му в скалата толкова силно, че всеки момент може да се пръсне като диня. Само дето не се пръска. А единствената кръв, която се стича по брадичката му, е от раните, които зъбите му оставят по дланта ѝ, докато го стиска за челюстта. Тя се свлича на коляно и най-после отпуска хватката си. Той забива нокти в гърба ѝ и тя пада по лице в прахта.
Не е възможно, мисля си, докато той крачи спокойно към мен, а кръвта на Анна капе от върховете на пръстите му. Повече от всичко искам да го убия заради нея, заради баща ми. Но изглежда невъзможно. Вече е по-близо. Толкова близо, че помирисвам дима.
Джестин се изправя зад него и изкрещява „Лйетлиши!“, и го удря с ръка по тила. Той пада напред, но преди това успява да я хване и да я тръшне върху камъка толкова силно, че когато извиквам името ѝ, звукът от трошенето на костите ѝ е по-силен от гласа ми.
Хвърлям се напред и я издърпвам изпод ръката му. По зъбите ѝ има кръв, стича се от ъгълчето на устата ѝ. Краката ѝ се влачат по земята като гумени.
– Това беше – изстенва тя. – Това беше всичко.
Тя надига глава и се обръщаме пак към обиамана. Каквото и да беше това заклинание, все още го държи превит на две. Има и нещо друго: около него сега има сенки и ефектът е почти като да се движи твърде бързо, за да се види с просто око. Вижда се още една ръка или глава, която не е негова. Струва ми се, че виждам стопаджията от окръг 12, все още с бялата си тениска и коженото яке. После изчезва. Но ето какво се случва. Той се разделя.
– Какво направи? – поглеждам Джестин.
По челото ѝ са се събрали мъниста пот, а кожата ѝ е посиняла. Анна е успяла да се изправи на крака и коленичи до нас.
– Това е проклятие – казва Джестин, като плюе кръв по брадичката си. – Сега той е дестабилизиран. Мислех, че мога да направя повече, но…
Тя започва да кашля.
– Това беше. Умирам. А не искам да умирам тук.
Има толкова много изненада в гласа ѝ. Искам да направя нещо, да я стопля или да спра кървенето. Но няма какво. Сигурно вътрешностите ѝ са като премазани с парен чук.
– Връщай се – казвам и тя кима.
Завърта се на рамо и знам, че когато гледа в земята, не вижда камък, а Колин Бърк. Поглежда веднъж Анна, вижда черните вени и се усмихва. Поглежда мен, още веднъж и ми намигва. После веждите ѝ се свиват, а очите ѝ се затварят. Изглежда сякаш пропада, сякаш минава през камъка и после изчезва, все едно никога не я е имало.
Обиаманът продължава да се гърчи зад нас, стиснал е главата си в ръце, мъчи се да се съвземе. Поглеждам счупената ръка на Анна и раните ѝ, от които изтича кръв и пълни роклята ѝ.
– Не се наранявай повече – казвам ѝ.
– Няма да има значение след това – казва тя, но остава коленичила, когато аз се обръщам.
Камата е на мястото си, в ръката ми. Не очаквам нищо. Не знам какво ще стане. Само знам, че ще го пронижа и ще разбера.
Когато се приближавам, миризмата му изпълва ноздрите ми, отвратителният дим, а под него киселият дъх на застояли, мъртви неща. На езика ми е да кажа нещо, да хвърля реплика от типа на „Свършено е с теб, задник“, но не го правя. Вместо това го изритвам с крак в стомаха и го обръщам по гръб само колкото да мога да забия камата дълбоко в гърдите му.