В обятията на Шамбала

Мислите ми отскочиха към нашия свят, от който се бях отдалечил безкрайно. Пред взора на моето въображение изплуваха лица на съвременни хора. Те далеч невинаги бяха одухотворени и приятелски. Само израженията на децата бяха добри и мили. Но както се знае, не децата управляват вкусовете в обществото, тъкмо обратното — то учи децата как да живеят „по-реално“. Ние ги караме да вярват не само в доброто, но и в лошото. Обясняваме им, че хората по природа са зли и че не бива да се оставят някой да ги обижда, че трябва да умеят да се защищават. Ние ги принуждаваме да мислят най-вече за себе си, а не за околните. Самите ние не разбираме обаче, че така култивираме в тях егоизъм, като ги отдалечаваме от божествения постулат да обичат преди всичко хората. А американските екшъни, пропагандиращи образа на „добрия егоист“, ни подпомагат в тази дейност и затвърждават в децата, че „свещената мъст“ е най-доброто деяние.

Възпитавайки децата, ние искаме да ги направим подобни на себе си. Но и на нас понякога, забили нос във възглавницата, ни се ще да вярваме в чудеса. В същите чудеса, в които толкова искрено вярват децата. Чувстваме се превъзходно под влиянието на нощните мисли, когато съзнанието си отпочива и на преден план излиза вечното подсъзнание. То ни въвежда в света на мечтите — в онзи свят, в който всички хора са добри. Все пак такъв свят съществува. Наистина съществува! Но… в друго измерение.

Нашият свят не бива да узнава тайната сила на мисълта. Ако това се случи, ще настъпи невероятна катастрофа. Хората ще започнат да си съперничат по пътя към безграничната власт, като се прикриват под маската на „отмъстителния добряк“ и в крайна сметка ще заличат нашия свят. Най-вероятно Земята ще се измести с 6666 километра и ще изтрие от лицето си това заблудено човечество, неосъзнало божествения постулат, че „трябва да се обичат преди всичко хората!“. Кой знае, ако продължава така, Бог ще прехвърли нашето триизмерно човечество в двуизмерния свят, в който ще живеем като насекоми върху гладък лист хартия и ще си представяме целия свят като плоскост, закрепена върху гърбовете на три кита. Дълбоко в душите си ще усещаме, че всеки „кит“ олицетворява света на някое от измеренията и тъповато двуизмерно ще скърбим по загубения триизмерен свят, в който — оказва се — ни е било по-хубаво, отколкото тук, върху плоскостта.