Вестители
- Автор: Владимирова Цветелина
- Серия: Проклятието на Воронина #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: OrangeBooks
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Вестители». Краткое содержание книги:
Безкрайното преследване се превръща в битка на живот и смърт, в която Ксения трябва да избере на кого да се довери и да приеме истината за това коя е - потомка на тайно общество от хора, наречени вестители, които са посветили живота си на вечната борба с кръвожадни същества. Но зад заплахата и нарастващата сила на кръвожадните, се крие дълбоко заровена тайна, която може да предрече съдбата на хората и вестителите.
„Вестители“ е първата книга от поредицата „Проклятието на Воронина“, в която авторът ни потапя в свят на мистерии и древни традиции, неочаквани обрати, приятелство, чест и една невъзможна любов.
— Кръвожадните не са умрели. Сама ми каза, че след това са избягали.
— Така е. Но това не означава нищо! — възкликнах и скочих от леглото. — Онзи вампир в уличката, когато бягах от теб, също се опита да ме захапе.
— Но не го направи.
— Защото ти му отсече главата! — възразих.
— Ксения, няма съмнение в това, че когато един кръвожаден пие от кръвта на вестител, умира — погледна ме решително. — Разбираш ли?
— Може би има изключения! Толкова странни неща се случват с мен, че и това може да е едно от тях — отвърнах, завладяна от безсилие.
Той стана и постави ръце на раменете ми.
— Знам, че е шок за теб — каза меко. — Но трябва да се изправиш срещу истината. Да я приемеш.
— Не! — извиках. — Не мога да приема една лъжа!
— Чуй ме — обхвана нежно рамото ми. — Знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Знаеш го, нали? — погледна ме в очакване.
Кимнах и отместих поглед. Той прокара пръст по брадичката ми и внимателно извъртя главата ми към лицето си.
— Ксения, беше ми трудно да ти го кажа. Но вярвам, че заслужаваш да го знаеш. Те са били твои родители, биологични или не. И ти си била тяхна дъщеря. Имаш право да знаеш истината той замълча за миг и зачака да се успокоя. — Може би един от тях наистина е бил биологичният ти родител. Може би баща ти е бил вестител, но те е оставил на майка ти и тя е отгледала със съпруга си.
— Не! Той беше баща ми! Не друг! — извиках.
Игор стисна леко раменете ми и се наведе по-близо.
— Добре. Може би баща ти е имал връзка с вестителка и тя те е оставила на него, когато си се родила.
— Осъзнаваш ли какво казваш? — продължих да викам. Гледах го изумена. — Това е абсурдно! Абсурдно!
— Какво става, Ксения? — долетя до нас гласът ѝ.
Зоя стоеше на вратата и гледаше объркано разиграващата се сцена. В мига, в който погледите ни се срещнаха, се пречупих. Издайнически сълзи се появиха в очите ми. Тя ги съзря и се втурна към мен.
— Какво има? — запита уплашено.
Аз поклатих глава. Игор ме пусна и отстъпи няколко крачки.
— Ксения, знаеш, че никога не бих те наранил. Не ти казвам това, за да страдаш — отвърна развълнувано. — Затова исках да се уверя, че си се възстановила след преживяното.
— За какво говориш, Алешкин? — попита го Зоя.
Беше ме обхванала през кръста и ме притискаше към себе си.
— Ако Ксения желае, може да ти каже. Но това трябва да остане между двете ви. Не искаме да се разчува преди да знаем цялата истина — каза той предупредително и сериозно. — Разбрахме ли се?
Аз го изгледах с насълзени очи. Стегнах се и изправих гръб. Твърде често му показвах слабостта си. Беше силен и непоколебим и последното нещо, което исках, беше да ме вижда разстроена. Той ми се усмихна меко и прокара пръст по гладката повърхност на медальона на врата ми.
— Ти си силна — каза, разгадал мислите ми. — Ще бъда в стаята си. Ако имаш нужда да поговорим, ще ме намериш там.
Очите ми отново се напълниха със сълзи.
— Ела, Ксения. Ела да поседнем за малко — рече грижовно Зоя. — Хайде, разкажи ми какво се е случило.
— Аз… — започнах с треперещ глас. — Не мога повече, Зоя. Не издържам!
— Да не би Алешкин да те е обидил с нещо? — смръщи вежди. — Ако е така, ще му сритам задника, обещавам ти! Хич не ме интересува дали е солдат или не!
— Не, не…
— Кажи ми, Ксения. Кажи ми, за да ти помогна — погледна ме умолително.
Вгледах се в кехлибарено кафявите ѝ очи, изпълнени с притеснение и нежност. Заля ме топло чувство. Преглътнах сълзите и се доверих на вътрешния си глас. Можех да ѝ вярвам. Можех да ѝ споделя всичко и тя щеше да прояви разбиране. Щеше да ми каже, че всичко ще бъде наред.
* * *
Събудих се рано. Погледнах и видях, че Зоя се беше свила в другия край на леглото. Косата ѝ беше разпиляна и бе положила глава върху ръцете си. Дишаше бавно и спокойно. Спомних си за снощния ни разговор и се усмихнах тъжно. Беше останала да спи тук — не искаше да ме остави сама. Бях се оказала права — прояви разбиране и се опита да ме утеши. Когато ме запита дали искам да зная кои са истинските ми родители и да ги намеря, не можах да ѝ отговоря. Как да ги накарам да разберат, че за мен не съществуват други освен тях. Те бяха майка ми и баща ми, независимо дали бях тяхна. Независимо дали майка ми е имала афера с някой вестител, или баща ми ме е отгледал заедно със съпругата си след като някоя вестителка ме е подхвърлила. Главата ми пулсираше от въпроси и загадки, но в едно бях сигурна — за мен бе по-важно да разбера защо съм мишена на вампирите и да си отмъстя, отколкото да търся биологичните си родителите.
Зоя се размърда. Беше омотала завивката в краката си на топка. Усмихна се в съня си. Колко спокойна изглеждаше. Какво ли беше да нямаш никакви грижи, да си сигурен в пътя, по който си поел? Лека завист заседна в гърдите ми, но беше благородна. Радвах се, че поне тя беше щастлива. И ѝ бях благодарна, че въпреки всичко, което направих да я отблъсна, тя не се отказа и намери път към сърцето ми.