Вестители

— За какво дойде? — попитах го по-тихо като се наведох напред.

Усетих, че по лицето ми бе плъзнала издайническа руменина и Игор не пропусна да я забележи.

— Ксения, имаш толкова светла и гладка кожа, че дори най-лекото вълнение, което изпиташ, си проличава — каза тихо с типично дрезгавия си глас.

Аз изпуснах вилицата си и това привлече вниманието на Зоя обратно към нас.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Не тук — каза.

— Тогава защо дойде? — отвърнах.

Той погледна през рамо към масата на Ордена.

— Исках да се уверя, че си напълно добре — направи пауза. — Как се чувстваш?

— Не би трябвало това да те вълнува толкова много — отвърнах горчиво.

Той ме погледна подразнено.

— Много добре знаеш, че ме вълнува. Нищо не може да промени това — отсече.

Усетих как по тялото ми запълзя топлина, която се събра в стомаха ми.

— Добре съм, Игор. Както виждаш, вече няма и следа от синините или… ухапванията — довърших въпреки погнусата, която изпитвах всеки път щом се сетих за двата чифта червени точки, оставени от зъбите на вампира.

— Виждам, че физически се възстановяваш добре, но не те питам това.

— Добре съм — повторих. — Какво очакваш да чуеш? Че съм съсипана? Че всяка нощ заспивам, хлипайки?

— Така ли е? — погледът му изведнъж издаде безпокойството му.

— Не — отсякох. — Не съм завладяна от мъка. По-скоро от гняв.

Той ме погледна въпросително и отпи глътка от масивната чаша пред него.

Кехлибарената течност вътре ми се виждаше доста апетитна и бях сигурна, че ще подейства добре на опънатите ми нерви. Погледнах скришом към Ордена и сетне додадох.

— Единственото, което ме интересува в момента, е защо онези вампири са ме търсили. Защо съм им мишена.

— Защото си вестител — поясни той.

— Знаеш, че не това е причината. Имаше нещо друго.

Той стисна челюст.

— Не се забърквай — каза. — Опасно е.

— Те бяха отишли за мен, не за родителите ми — погледнах го решително. — Търсеха мен. Защо им е на вампирите да ме търсят?

— И друг път кръвожадни са издирвали жертвите си — побърза да каже.

— Вестители?

— Да.

— Но не и нищо неподозиращи вестители. Откъде са научили, след като аз самата не знаех, че съм такава? — погледнах го изпитателно. — Знаеш ли нещо за това?

— Не — отсече.

— Трябва да разбера.

— Остави това на мен — каза решително.

Настъпи пауза, в която забелязах, че Зоя, Юри и Майкъл бяха прекратили разговора си и бяха съсредоточили вниманието си върху нас. Отдръпнах се от Игор и ги погледнах. Те се почувстваха неудобно, че са ги хванали в крачка и сведоха поглед.

— Не си ни казала за това, Ксения — обади се Зоя.

Разбира се, тя не изпитваше емоции като неудобство и не проявяваше тактичност.

— Какво не съм ви казала?

— Че са търсили теб — отвърна.

Очите ѝ, разширени от изненадата, ме гледаха тревожно.

— Не се притеснявай за това — рекох и опих една голяма глътка от уискито на Игор.