Вестители

— Здравейте, момичета — долетя гласът на Юри. — Вечеряте без нас, а? — докачи ни.

Зоя го погледна едва-едва и зарови нос в чинията си.

— Ей, Ксения, защо не си ни казала, че си получила видение? — попита ме Майк, докато се настаняваше на стола до мен.

— Откъде разбра за това?

— Чух Романова да го споменава. Какво видя?

— Нищо интересно — побързах да кажа.

Хич не ми се искаше да засрамя Юри и да се сблъскам с невъздържания му нрав. Погледнах към Зоя, за да се уверя, че ще си мълчи, но тя изглежда беше загубила интерес към темата и обичайната ѝ хиперактивност бе сведена до минимум.

— Днес пък Зоя за първи път получи видение, което спаси живота на един човек — рекох с известна доза гордост.

Тя се усмихна и отново се върна към вечерята си.

— Наистина? — възкликна Юри.

На лицето му се появи широка, искрена усмивка.

— Това е страхотно, Зоя!

— Разкажи им — подканих я и я сритах под масата като видях, че не вдига нос от чинията си.

Не може да беше толкова оглупяла, само защото се бе появил Юри.

— Няма много за разказване — окопити се тя. Най-накрая… — Новаковска ми помогна. Благодарение на мен човекът сега диша и просто не знае какъв късметлия е, че се намесих в живота му.

Майкъл и Юри се засмяха и вдигнаха чаша за наздравица.

— Да пием за късмета на човека! — рече Майкъл.

— И за нашия — добави Юри и погледна Зоя над ръба на чашата си.

Тя отклони поглед.

— Видях Оля преди малко — каза Майкъл смръщено. — Носът ѝ изглеждаше доста изкривен.

Аз само изсумтях.

— А случайно да забеляза хайката, която беше повела след себе си? — попитах и повдигнах вежда срещу него.

— Кой? Онзи, румънеца, и двамата кретени, които се мъкнат след нея? — запита Юри. — Какви идиоти само! — засмя се ехидно.

— Добре се е сетила — най-накрая се обади Зоя. — Страхува се да не би Ксения пак да я разкраси.

— Говорите сякаш съм виновна за нещо! — възмутих се. — Забравихте ли кой кого нападна?

— Едно е да те засипят с празни обидни думи, друго е да счупиш нечий нос — каза Майкъл. Аз му отправих един кръвнишки поглед. Не че не си го заслужи де — побърза да добави след като видя моето засилващо се раздразнение.

— Още не мога да повярвам какво кроше ѝ наби! — развеселено рече Юри. Очите му се спряха на Зоя. — Ако не го беше направила, съм сигурен, че малкият боец тук щеше да го стори — рече и я докосна по ръката.

— Може би — беше единственият ѝ вял отговор.

Опитах една хапка от телешкото „Строганов“, което ми донесоха, и въздъхнах с наслада.

— О, това наистина е добро.

— Ако знаех, че ключът към сърцето ти е едно вкусно ядеш, досега да бях сготвил по всички рецепти от готварските книги на баба ми — рече Майкъл.