Сянката на планината

техните собственици позволяваха на търговци, сводници, гидове, джебчии, наркопласьори и

черноборсаджии, свързани с мафията на Санджай, да ползват заведенията им като удобни

пунктове за търговия със стока, документи и информация.

Именно моят отдел за фалшиви паспорти и документи трябваше да следи тези пунктове

за използваеми книжа. През повечето време работата я вършех аз. За да държа враговете и

потенциалните конкуренти в неведение, всеки ден сменях реда на баровете и ресторантите, редувайки ги достатъчно често, та да объркам представите им за установен маршрут.

Онзи ден започнах с ресторант „Трафалгар", който е на ъгъла до участъка в Колаба —

място само на един хвърлей на нож от бюрото на Дилип Светкавицата. На вратата, под трите

стръмни стъпала на входа, се спрях да се ръкувам с един „паметлив" на име Хришикеш.

Бандата на „Паметливите" по онова време представляваше криминална подкаста от

мъже, които не рискуваха безразсъдно свободата си, извършвайки престъпления, а

използваха интелекта и изключителната си памет да съдействат на безразсъдни глупци да ги

вършат, от което припечелваха и живееха сносно.

Техните позиции бяха в райони с висок престъпен трафик като „Козуей", откъдето

следяха най-внимателно цените на златото, актуалните черни и официални курсове на

шестте основни валути, цените на карат за бели диаманти, рубини, изумруди и сапфири и

колебанията в цената през последния половин час на всяка нелегална дрога — от марихуана

до кокаин.

— Какво става, Кеш? — попитах го и му стиснах ръката.

— Няма проблеми, баба — ухили се той и вдигна очи към небето. — Упъруале.

Беше дума за Всемогъщия, която много харесвах. По-често я използваха в единствено

число — Упъруала — и приблизително се превеждаше като „Онзи горе". В множествено

число означаваше „Онези горе".

— Упъруале — отвърнах. — Давай.

— Добре — каза той, стана сериозен и задекламира последните цени и курсове.

Трябваше ми само цената на златото и валутните курсове, но го оставих да изкара целия

си репертоар. Харесвах го и се възхищавах на тънката гениалност, която му позволяваше да

държи в паметта си стотици факти и да ги обновява по цели три пъти на ден, без да сбърка

дори с една десета след запетаята.

Повечето гангстери се отнасяха презрително към кибици като Кеш. Никога не съм го

разбирал. Дребните улични кримки бяха безобидни хора и оцеляваха, като се осланяха на ума

и уменията си, успявайки да се приспособят във враждебна среда, която нерядко бе сурова

към тях. Имах си слабост към независимите изгнаници — мъже и жени, които отказваха да

се влеят в редовете на законопослушните граждани и не по-малко решително отхвърляха