Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
другите нас, каквито бяхме.
— Каквито бяхме!
— Каквито бяхме.
— А кога се променихме?
— Тази вечер.
— Така ли?
— Да.
— В асансьора или по стълбите?
Тя се смееше и танцуваше, главата й се движеше в ритъм, който чуваха само ръцете й, хълбоците й, бедрата й.
— Това е танц за дъжд — каза тя, а ръцете й вече плуваха във вода. — Тази вечер трябва
да завали.
Погледнах към огромния бавно въртящ се диск на стрелеца, прикован със стоманени
въжета за покрива. Дъжд. Дъждът означава мълнии. Червеният стрелец изглеждаше като
много изкусителен гръмоотвод.
— Трябва да завали?
— О, да! — Тя падна в нозете ми и ме погледна, подпряла се на една ръка. — И съвсем
скоро ще завали.
Грабна бутилката с шампанско, напълни си устата и ме целуна. Виното се стече в устата
ми, в смачканото цвете на целувката. Устните ни се разделиха.
— Искам да имаме отворена връзка — каза тя.
— По-отворена от това няма накъде — усмихнах се.
— Искам да бъда и с други.
— А, за такава отвореност ли става въпрос.
— Мисля, че и ти също трябва да се срещаш с други. Не постоянно, разбира се. Не и ако
останем заедно. Няма да ми се хареса да се хванеш с някоя за постоянно. Но от време на
време — със сигурност. Мога дори да те уредя. Имам една приятелка, която ти е много
навита. Толкова е сладка, че нямам против да направим тройка.
— Какво?
— Само една дума е достатъчна — каза тя, като ме гледаше в очите.
Бурята приближаваше. Вятърът миришеше на море. Вдигнах очи към небето. В гордостта
има много гняв, в смирението има много повече правота. Нямах право да й нареждам какво
да прави и какво — не. Нямах право дори да я питам. Нашата любов не беше такава.
— Нямам право да…
— Аз искам да съм с теб, ако ти искаш да ме обичаш — каза тя, легнала до мен и
отпуснала ръка на гърдите ми. — Но искам да съм и с други.
— Лиса, знаеш ли, много странен начин избра да ми го кажеш.
— Има ли начин, който да не е странен?
— Все пак…
— Не знаех как ще реагираш — нацупи се тя. — И още не зная. Мислех си, ако на теб не
ти допада, сега ще се любим за последен път. А ако ти допада, сега за пръв път ще правим
любов като нас, новите нас, свободни да бъдем каквито искаме. И в двата случая е паметна
дата.
Спогледахме се. Очите ни започнаха да се усмихват.
— Ти знаеше, че щях направо да се влюбя в цялата тази щуротия, нали?
— Абсолютно.
— В целия този номер със стрелеца на „Еър Индия".
— Абсолютно.
Наведох се и пригладих назад разрошената й от вятъра коса.
— Ти си необикновена жена, Лиса, и постоянно ме изумяваш. Тя ме целуна, пръстите й
обвиха шията ми като лоза.
— Знаеш ли, аз попроучих — каза тя.
— Така ли?
— Да — колко често на това място пада гръм. Да ти кажа ли?
Не ме интересуваше. Знаех какво се случва сега с нас, но не исках да знам какво
предстои.
Бурята ни връхлетя. Небето удари. Дъждът напълни със сребро устата ни. Тя ме
придърпа върху себе си, в себе си, сключи крака около кръста ми и ме притисна, отпусна ме, притисна ме пак — приканваше ме да я следвам.
Водопад от вятър и дъжд се изливаше върху гърба ми. Прилепих чело в нейното, скрих
от дъжда лицето й с моето, само мигли деляха очите ни. Мусонът, топъл като плът, се
изливаше по главата ми и се плискаше по покрива. Притискахме уста и споделяхме
диханието, споделяхме въздуха.
Тя ме претърколи по гръб, пое ме в себе си, прилепи дългите си пръсти на гърдите ми с
изтръпнали ръце.
Удари гръм и от набъбналите облаци изби нов дъжд. Вода се стичаше на ручейчета от
косата и гърдите й в отворената ми уста. Водата взе да залива покрива и рукна около нас в
потайното море високо-високо над Островни град.
Пръстите й се свиха, гърбът й се изви свирепо, по котешки. Дланите й се плъзнаха от
гърдите ми надолу по тялото. Изпъна гръб, притисна ме в себе си и обърна лице към небето, разперила ръце.
Заби барабан — тежки крачки, отекващи в залата на паметта: Ударите на сърцето ми.
Отделихме се един от друг. В този миг беше ясно: това, което сега имахме, бе всичко, което
сме били и можеше да бъдем.
Мълния блесна в струящата край нас вода върху покрива. И всичко се завъртя над главата
ми — и Лиса, и бурята, и колелото на Съдбата, и целият свят се обагри в червено, в