Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Пудлорак дълго гледа вещера. Без да каже нито дума. Накрая свали шапката си. Главата му се оказа плешива, гола като яйце.
— Прехвърлих се на речните кораби — изхриптя най-накрая той, — защото жена ми така искаше. В реката, казваше тя, е по-безопасно. По-безопасно, отколкото в морето. Няма да се притеснявам толкова, казваше тя, всеки път, когато поемаш на път.
После си сложи отново шапката, поклати глава и стисна здраво щурвала.
— Това ли беше всичко? — простена изпод кокпита Кевенард ван Флит. — Нима вече сме в безопасност?
Никой не отговори на въпроса му.
Водата беше покрита с водна леща и водорасли. По брега започнаха да преобладават блатните кипариси, от мочурищата и крайбрежните плитчини стърчаха колената им, височината на някои достигаше почти цял сажен. На затревените островчета се препичаха костенурки. Квакаха жаби.
Този път първо я чуха, преди да я видят. Силен, рязък лай, сякаш скандираше някаква заплаха или предупреждение. Тя се появи в лисичия си облик на брега, на ствола на едно повалено изсъхнало дърво. Залая, вирнала муцуна към въздуха. Гералт улови в гласа ѝ странни нотки, разбра, че освен заплаха в него има и заповед. Но тя не заповядваше на тях.
Водата под дърветата изведнъж се разпени и от нея изскочи чудовище, огромно, цялото покрито със зелено-кафяв рисунък от изпъкнали люспи. Забълбука, започна да пляска във водата и по заповед на лисицата се насочи право към „Пророка“.
— Това също ли е… — Адарио Бах преглътна слюнката си. — Също ли е илюзия?
— Не съвсем — отвърна Гералт. — Това е водяной! — извика той на Пудлорак и моряците. — Тя е омагьосала водяной и го е пратила срещу нас! Канджите! Грабвайте канджите!
Тварта се появи в непосредствена близост до кораба и те видяха плоска глава, покрита с водорасли, изпъкнали рибешки очи, конични зъби в зейналата паст. Чудовището яростно се блъсна в борда веднъж, втори път и целият „Пророк“ се разтресе. Когато дотичаха с канджите, то избяга, гмурна се и само след миг изплува с плясък зад кърмата, до перката на руля. Захапа го със зъби и дръпна така, че дървото изпращя.
— Ще счупи руля! — крещеше Пудлорак, докато се опитваше да удари чудовището с канджата. — Ще счупи руля! Дърпайте фала, вдигнете перката! Прогонете гадината от руля!
Водяноят гризеше и дърпаше руля, без да обръща внимание на виковете и ударите с канджите. Рулят изпращя и в зъбите на чудовището остана парче дърво. Дали защото реши, че това е достатъчно, или защото заклинанието на лисицата изгуби силата си, но той се гмурна и изчезна.
От брега се дочу лаят на агуарата.
— Какво още? — развика се Пудлорак, като размахваше ръце. — Какво още ще ни направи? Господин вещер!
— Богове… — ридаеше Кевенард ван Флит. — Простете ми, че не вярвах във вас… Простете ни, че убихме момичето! Спасете ни, богове!
Внезапно почувстваха лекия повей на вятъра по лицата си. Печално увисналият до този момент гафел на „Пророка“ се размърда и заскърца.
— Отпред се разширява! — извика от носа Фиш. — Там, ето там! Широка равна вода! Това със сигурност е реката! Насочи кораба натам, капитане! Натам!
Ръкавът започна да се разширява, зад зелената стена от тръстики се появи нещо като широко водно пространство.
— Успяхме! — възкликна Кобин. — Ха! Победихме! Измъкнахме се от блатата!
— Първи белег! — извика морякът с лота. — Пъъърви белег!
— Завърти руля! — извика Пудлорак, блъсна настрани рулевия и сам изпълни собствената си команда. — Плитчина!
„Пророк Лобода“ обърна носа си към кипарисовите колена.
— Къде отиваш? — изкрещя Фиш. — Какво правиш? Към разширението плавай! Натам, натам!
— Не бива! Там има плитчина! Ще заседнем! Ще доплаваме до разширението по ръкава, тук е по-дълбоко!
Отново чуха лая на агуарата, но не я видяха.
Адарио Бах подръпна Гералт за ръкава.
На трапа, който идваше откъм трюма, се появи Петру Кобин, който влачеше за яката едва държащия се на краката си Парлаги. Вървящият след тях моряк носеше момичето, увито в наметало. Останалите четирима моряци застанаха като стена пред вещера. Държаха в ръцете си брадви, копия, железни куки.
— Така значи, уважаеми! — изхриптя високият. — Ние искаме да живеем. Време е най-накрая да направим нещо.
— Оставете детето — процеди през зъби Гералт. — Пусни търговеца, Кобин.
— Не, господине — поклати глава морякът. — Трупът и търговецът отиват зад борда, това ще задържи чудовището. Тогава ще успеем да избягаме.
— Ти само не се меси — изхриптя вторият. — Нямаме нищо против теб, но не се опитвай да заставаш на пътя ни. Защото тогава лошо ти се пише.