Дяволът държи свещта [bg]

Тежко се опрях на масата. Същевременно разбрах, че сънят е свършил, защото сънищата винаги свършват точно преди голямата катастрофа. Опитвах се да се сетя каква е голямата катастрофа и си спомних за трупа в избата. Купчината боклук там, долу. Естествено, че ще я види, ще се качи обратно и ще каже: „В избата ти лежи мъртъв човек, Ирма. Знаеш ли кой е?“.

Напрегнах се да помисля ясно. Знаех ли? Андреас Винтер. Синът на Руни. Явно кошмарите бяха много. А наред с тях съществуваше и една действителност, която се опитвах да си спомни, но тя се намираше много далеч. Дали би ми повярвал, ако му разкажа какво се случи? Какво се случи в действителност? Не, не би повярвал. Ще ме погледне като побъркана, а аз не бях. Не съм. Просто съм толкова уморена.

— Не — отговорих и се учудих от твърдостта на гласа си, — оставете. Нямам сили да се занимавам с това. Синът ми ще смени стъклото. Ингемар. Ще дойде, ако му се обадя.

— Нападнали са ви — възрази тон. — Гледаме на случилото се като на сериозен инцидент. Настоятелно ви моля да съобщите за него.

— Аз решавам — отсякох. — Това е моята къща.

Тогава той ме погледна и върху лицето му започна да изгрява любопитство. Аз, старицата, и този хубав мъж по средата на кухнята ми. Да можеше Руни да види!

— Къде е стълбата към избата? — попита.

Не отговорих. В действителност той стоеше върху нея, беше стъпил върху капака и с двата крака. Обути в хубави черни обувки. Погледна навън в коридора. Сигурно си мислеше, че там има стълба.

— Главата ме боли — оплаках се. — Искам да си полегна малко. Не се чувствам съвсем добре.

— Ще ви заведа на лекар — продължи той. — Някой трябва да погледне тази рана.

Ококорих очи при тази перспектива.

— Нищо ми няма. Здрава съм като кон. Лекарят ми го казва.

— Сигурно — съгласи се той, — но са ви ударили по главата.

— Ще взема един „Стесолид“ и ще си легна. Не съм някоя мимоза. Мога да издържа на един удар.

Последното го заявих с гордост.

— Предполагам, че е така. А и аз не мога да ви принудя.

Настана тишина. Местеше поглед из стаята, към прозореца, към дърветата отвън, които започваха да жълтеят. Не оставаше много.

— Търся Андреас — каза той тихо.

За момент дойдох на себе си и кимнах.

— Андреас Винтер. Синът на Руни — уточни той. — Познавате го. Какво мислите, че се е случило?

Търсех подходящ отговор. Онова под найлона — него навярно имаше предвид. Всички говореха за младия мъж с благоговеен глас, сякаш обществото е изгубило нещо незаменимо. Прииска ми се да изсумтя презрително, но се спрях.