![Дяволът държи свещта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/0/dyavolt-drzhi-sveshchta-bg-download.jpg)
Дяволът държи свещта [bg]
- Автор: Фоссум Карин
- Серия: Инспектор Конрад Сейер [bg] #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-357-197-0
- Переводчик: Зорница Савчева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дяволът държи свещта [bg]». Краткое содержание книги:
— На момчетата им хрумват какви ли не странности — отговорих уклончиво. — А той, предполагам, не се различава от другите.
— Напротив. Познавате ли приятеля му?
— Имате предвид Зип.
Замислих се през блъскането в главата си.
— Руни е споменавала за него, но не го познавам.
— Имам подозрението, че, както казвате, може да им е хрумнало това-онова.
Изгледа ме с плашеща проницателност.
— Ще разбера какво е.
Да, но тогава аз отдавна ще съм изчезнала там, където няма да може да ме стигне. Вече бях тръгнала, усещах как подът леко се поклаща. Тогава той се изправи и лицето му се озова съвсем близо.
— Сега само ще отскоча до избата да погледна.
Стигах едва до гърдите му. Чувствах се нелепо, но сега на всяка цена щях да накарам този мъж да напусне къщата ми. За бога, не може да нахлуват със заплахи в чуждите къщи по този начин. Затова казах:
— Не, не, оставяме нещата така! Нямам сили да се занимавам с това. И, предполагам, решението е мое. Както споменах, не съм се обаждала да съобщя за случилото се. Ако имах нужда от помощ, щях да помоля за нея!
Той не се усмихваше, само ме гледаше.
— Според мен имате нужда от помощ. Не всички молят за нея.
Поклони се леко и тръгна към вратата. Там се обърна за последен път. Не се усмихваше, изглеждаше сериозен и доста решителен, когато каза:
— Ще изпратя някого. Довиждане, госпожо Фюнер.
Но ще бъде прекалено късно. Аз тръгвам. Няма да ме съдите, вие не бяхте там! През целия си живот съм преценявала хората спрямо това какво би трябвало да са, а не онова, което всъщност представляват. А сега е прекалено късно. Дойдох на земята и обърках всичко. Скоро ще навърша шейсет. Нямам сили да започвам отначало, прекалено тежко е. Когато човек разбере всичко, за какво да живее тогава? Точно сега ме обзема странно чувство, стоя тук и се каня да напусна къщата, която ме е крила през всичките тези години. Подритвам с крак пътеката настрани и отварям капака. Викам надолу:
— Тръгвам, Андреас. Ще оставя вратата отворена!
Вървя из града в кафяво палто. Вървя, обзета от спокойствие. Не както обикновено, обхваната от ужас, че съм забравила нещо важно — я открехнат прозорец, я запалена свещ. Духа; лек ситен дъждец се удря на вълни в лицето ми. Има нещо тъжно във всичко наоколо. Тежките корони на дървета, които се предават; боклукът по улиците; бяла хартия, омазана с кетчуп; бездомни кучета. Не харесвам кучетата, особено хилавите. Изглеждат страхливи и постоянно просят. Бъди смела, Ирма! Не съм отчаяна. Ходила съм на театър и чувствам същата празнота, която човек изпитва, когато пиесата е била слаба. Беше изгубено време. Сега знаете всичко. Но фактът, че четете това, не променя нищо. И все пак, когато прелиствате вестниците, помислете какво казах: не бива да вярвате на всичко, което пише. Не бива да вярвате на никого.
Мисля си за майка и татко. Все още стоят пред жълтата къща. Сега обаче не махат. Не, би било равнозначно да признаят, че съм права. И после, накрая, мисля за Зип. Дали ще съумее да се събуди и да вземе живота си в ръце. Да намери нещо истинско. Да види бледото септемврийско слънце, когато свети ниско в короните на дърветата, а сухите листа бавно се превръщат в чисто злато. Е, не сега, защото започва да вали, но утре, да речем. Но никой не го е научил, както никой не научи мен. Къщата свети зад мен. Според Хенри тя е построена върху глинеста почва и е въпрос на време и достатъчно дъжд, за да се отлепи и да се свлече.
Сблъсъкът с кучето го изпрати с трясък срещу стената. Погали нежната задна част на главата му. Ослуша се навътре в апартамента. Дали тя е облечена? Дали пуши хашиш?
Със задоволство установи, че говори по телефона. С приятелка, вероятно — хихикаше като момиченце. Той се опита да спре танцуващото куче и закачи якето си. Отиде в кухнята и си изми ръцете. Отвори хладилника и погледна. Колберг го последва с тихи стъпки и застана в стройна стойка „мирно“. „Стоя напълно неподвижен, казваха тъмните кучешки очи, не скрибуцам и не прося, само адски се лигавя“. Той извади храната и я постави върху кухненския плот. Две студени наденици, обвити в найлон, твърдо сварени яйца, нещо в купа, пасирано, може би ошав. Прошепна „седни“ на кучето и помаха с едната наденица. „Трябва да се свържа с медицинската сестра, която прави домашни посещения — помисли си той. — Ирма Фюнер има нужда от преглед. Може би дори хоспитализиране“.