![Дяволът държи свещта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/0/dyavolt-drzhi-sveshchta-bg-download.jpg)
Дяволът държи свещта [bg]
- Автор: Фоссум Карин
- Серия: Инспектор Конрад Сейер [bg] #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-357-197-0
- Переводчик: Зорница Савчева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дяволът държи свещта [bg]». Краткое содержание книги:
— Без да споменава името му. Но знае. Трябва да говориш с нея. Не, в действителност нямам теория, просто смятам, че е странно. Пък и тя го познава, той е син на приятелката й.
— Но нали ти беше там? Откри ли нещо, или не?
— Открих, че трябва да говориш с нея. Да усетиш същото, което и аз усетих, разбираш ли?
Не можеше да пренебрегне нито пламенността на Скаре, нито силната му интуиция. Кучето му отправи продължителен поглед и една-две секунди той се поколеба, преди да се реши и да извика. Колберг се изстреля през стаята подобно на светкавица от вълна. Сейер потупа Сара по бузата за довиждане и тръгна да слиза по стълбите на тринайсетте етажа. Кучето се колебаеше при всяко стъпало. Той спря, погледна тежкото тяло и осъзна, че възрастта е на път да го застигне. Може би е редно да му спестява всичките тези стъпала. И ти не си вечен, промърмори. Излязоха на светло. Той спря отново.
— Стар си — гледаше го право в черните очи. — Наясно ли си? — Колберг чакаше търпеливо. Нещо важно можеше да се появи. Парче сушена риба, например.
— Не — промърмори Сейер. — Нямам нищо за теб.
Сънувах ужасен сън: как се събуждам долу, в избата, просната на пода, премръзнала и натъртена. Боли ме главата, някакъв тъп чук удря ли, удря. Изправям се тромаво на крака и излизам, олюлявайки се. Стигам до стълбата и забелязвам нещо да лежи на пода под покривало. Някой е изхвърлил боклука си в моята изба! Каква безочливост! Трябва да мина през него. Тогава виждам през найлона две мъртви очи и зяпнала беззъба уста. Искам да изкрещя, но от устните ми не се отронва и звук. Когато най-накрая се свестих в леглото си, главата все още ме болеше до пръсване. Събудих се, защото на вратата се звънеше. Помислих си, че е Руни и реших да не отварям! Но все пак отидох, приближих се до вратата с отмалели крака. Главата ми тежеше така, че трябваше да я подпирам с ръка. През шпионката на вратата видях мъж, много висок и с посивяла коса. Не приличаше на търговец или нещо подобно. Стоях неподвижно и слушах часовника, който удари кръгъл час. Тази върволица пред вратата ми започваше да ми лази по нервите. Преди никой не идваше, какво ставаше сега?
Позвъни отново — решително и дълго. Глас в главата ми ме посъветва да отворя. Може би е погледнал през прозореца и е видял, че съм си вкъщи, както правеха постоянно. Бях намерила за втори път градински стол, придърпан към стената. Ако не отворех, нищо чудно да разбият вратата, трябваше да го предотвратя. Всички са по петите ми, разбирате ли ме? И този противен сън все още тегнеше над мен. Надявах се, като отворя, да изчезне. Когато чуя истински глас. Отворих леко вратата. Вероятно имах температура. Усещах, че страните ми горят.
— Ирма Фюнер?
Гласът беше много дълбок. Изречено с плътния нисък глас, името ми звучеше красиво. Очите му бяха тъмни и ясни, не мигаха. И ме гледаха твърдо. Не се помръднах, само се взирах в него. Дълбоко вътре в бодящата ме глава нещо жужеше, нещо много важно. Че трябва да изчезвам! Че трябва да се оставя, да се предам. Жужеше ли, жужеше. Напрягах се да разбера какво искам. Исках всичко. Да изпадна в паника, да се срина. Да заспя завинаги.
— Всичко наред ли е?
Не отговорих, само го зяпах. Мъчех се да се отърся от съня. Исках да изляза навън при този мъж. Накрая кимнах, без да отварям по-широко вратата, само кимах ли, кимах. Никога не съм била от онези кимащи кукли, помислих си и изведнъж се ядосах. Не на сивия мъж, а на Ирма.
— От полицията съм — представи се, докато продължаваше да ме гледа сериозно. Стори ми се, че той би ми помогнал. Че би разбрал. Хванах се за главата. Тогава той се усмихна. Ставаше различен, когато се усмихнеше, набръчканото му лице се озаряваше. Красив е, осъзнах, и толкова висок, че за да влезе в кухнята, му се наложи леко да си наведе главата. Къщата е стара. Сега строят различно, но Хенри не беше едър, а самата аз съм дребна. Движа се плавно, това нали ви го разказах. Сега се шмугнах след него към кухнята. Харесваше ми да топуркам меко след този висок мъж. Той се огледа. Посочи към един стол. Поканих го с движение на ръката.
— Какво се е случило? — попита спокойно.
Имаше вид на човек, който разбира много. Но това бе невъзможно, странно. За миг се поколебах дали да не разкажа съня си, но се отказах. Само бих го смутила. Затова не отговорих. Продължавах да стоя с глава, подпряна на ръката ми. Другата поставих на стомаха си. Страхувах се да не би торбичката да се отвърже и да падне на пода изпод роклята. Определено трябваше да спестя подобно изживяване на този хубав мъж.