Дяволът държи свещта [bg]

— Грамаден си — прошепна той, — но не си твърде умен.

Кучето помаха с опашка, изпълнено с очакване. Той нямаше кучешки бисквитки, затова Колберг отпусна глава и тя падна върху стъпалата му с цялата си тежест. Сара се появи на вратата с пакет спагети в ръка.

— Какво правите вие в такива случаи? Когато се случи подобно нещо?

Той въздъхна.

— Обичайното. Случилото се ще бъде разследвано като така наречения „подозрителен смъртен случай“. Техникът ще направи снимки на килията. Ще разпитат служителите в затвора за това как е изглеждал, дали килията е била заключена, дали е възможно някой да е влязъл, дали е бил депресиран и дали е получил помощ от лекар. После ще прехвърлят случая на „Съдебна медицина“.

— Чувстваш ли вина? — попита тя тихо.

Той сви рамене. Чувстваше ли?

— Той ни съдействаше добре — отговори замислено. — Навярно прекалено добре. Искаше всичко да свърши бързо. Имаше планове. Дори хапна, за първи път от доста време. Аз не работя в затвора, но трябваше да разбера.

— Не можеш да четеш мисли — възрази тя.

Той я погледна:

— Ти щеше да разбереш, нали?

Тя се облегна върху рамката на вратата.

— Изгубила съм редица пациенти.

— Да.

— Но си прав. Щях да изостря вниманието си. Често те сякаш разцъфват и същевременно кроят планове за самоубийство. Защото най-сетне са направили своя избор и виждат края на отчаянието си. Когато пациентите се обърнат към нас и поискат да им намалим лекарствата или молят за свободен достъп навън, обикновено сме нащрек. Но Робърт не е бил психиатричен пациент, а задържан.

— Може би все пак научих нещо.

— Ти не си лекар — опита се да го успокои тя. — Родителите на Анита уведомени ли са?

— Говорих с бащата. Много се разстрои. Надява се не те да са причината. Не таят желание за отмъщение. Едва ли са им останали сили за това.

Тя изчезна в кухнята и той чу как в тенджерата започна да тътне, когато водата наближи да заври. След десет минути тя извика. Той си изми ръцете и седна. Известно време се храниха мълчаливо. Беше му приятно да мълчи край Сара. Тя можеше да живее свой собствен живот, въпреки че той седеше на един метър от нея. Имаше способността да мисли за своите си неща, без да го включва. Правеше куп смешни физиономии, докато разсъждаваше наум. Той й хвърляше по някой бърз поглед всеки път, когато се пресегнеше за сол или пипер. Настърга си обилно пармезан върху спагетите.

— Сара, работата ти е да караш хората да говорят — за себе си, за трудните неща. Как го постигаш?

Тя се усмихна объркана.

— Провел си стотици разпити. Не ми казвай, че не знаеш как да си вършиш работата.

— Знам, но се случва да блокирам с някой човек. Седя и знам, че той знае! А просто не съумявам да го изкопча от него.

— Случва се и с мен.