Дяволът държи свещта [bg]

— Той как приема това, че изведнъж започна да остава сам за толкова дълго?

— Съвестта ли те гризе?

— Може би има повече нужда от теб, отколкото аз.

— Ти нямаш ли нужда от мен? — попита Сара бързо.

Той я изгледа объркан.

— Имам, естествено. Попитах просто защото той е болен. Аз все пак се справям сам.

— Така ли?

Не разбираше какво цели тя. Забрави, че трябва да се храни. Седеше и търсеше нещо в лицето й, след това в купчината бели спагети, търсеше нещо, което да му подскаже правилния отговор. Разбира се, че има нужда от нея. Но не спираше да мисли за баща й, който страдаше от множествена склероза и седеше сам в инвалидния си стол. За това, че бе отнел Сара от него. Е, не през цялото време, но за все по-дълго и по-дълго.

— Имам ужасна нужда от теб — отвърна неловко.

— Повече отколкото баща ми — заяви тя твърдо. — Имаш нужда от мен повече отколкото баща ми. Кажи го високо!

Той мълчеше. Опитваше се да прецени какъв ще е животът му, ако тя внезапно изчезне. Вътре в себе си бе подготвен за това. Държеше ли се резервирано? Мислеше ли си, че тя скоро ще си тръгне, колебаеше ли се да се отдаде изцяло на връзката с нея? Доколко тя се нуждаеше от него? Беше толкова независима. Изглеждаше способна да се справи с всичко. Или може би греши? Та той не е мъжът, от когото тя има нужда, не и истински. Не му се играе. Рано или късно тя ще открие друг, по-млад. Някой като Якоб, хрумна му. Боже, помогни ми, за какво мисля? Всъщност ревнувам. Ревнувам от всички, които са по-млади и по-дръзки от мен.

— Извини ме. Аз съм един скучен мъж.

Седеше и я гледаше леко объркан. А в очите й видя нещо, което го остави без дъх. Една поразителна нежност. Наведе глава. Стана прекалено трудно за него. Продължиха да се хранят мълчаливо. Но сега той беше в главата й, забеляза го. После изми грижливо чиниите под чешмата. Телефонът иззвъня. Чу се нетърпеливият глас на Якоб, смесен с атонален шум. Сейер крещеше в слушалката.

— Не чувам! Можеш ли да намалиш тази дандания! От вкъщи ли звъниш?

— „Джаз от ада“! — викаше Якоб. — Франк Запа. Дандания ли го наричаш?

Сейер чу, че слушалката вече е сложена на по-стабилна основа. Шумът изчезна.

— Бях у приятелката на госпожа Винтер — пухтеше той. — Конрад! Има нещо в тази жена. Да, извини ме за израза, но се чудя дали чисто и просто не е откачена.

— Аха — Сейер чакаше продължението.

— Отиди да говориш с нея!

— За какво?

— Тя знае нещо. Случило се е нещо странно. Не, не мога да го обясня. Но както майка ти казваше: просто го знам!

— Късно е… — започна Сейер. — Имам да свърша други неща. Родителите на Робърт…

— Да, но тя идва, обажда се, от устата й излизат странни съобщения: че знае къде е той, че той няма да живее много дълго и бог знае още какво. Трябва да провериш!

— Казала е, че знае къде е той?