Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Франсоаз сви устни. Развълнувана от състрадание, Мадлен се въздържа да не я притисне в обятията си. Тя хвана плахо ръката й, както преди, когато Франсоаз й се доверяваше.

— Аз зная, Франсоаз — произнесе тя тихо.

— От Никола̀?

— Да.

— И какво? — изръмжа Франсоаз, като грубо дръпна ръката си. — Ти си изумена? Възмутена?

Лицето й доби войнствен израз.

— Не — отвърна Мадлен. — Тъжно ми е — това е всичко. Какво се е случило между вас?

— Ами… нищо…

— Все пак има някаква причина!

— Има сто хиляди — измънка Франсоаз.

Тя бе навела глава. Мадлен чувствуваше, че след краткия бунт племенницата й неусетно се отдаваше на нуждата да отвори сърцето си или поне да говори като на себе си.

— Александър е един премного интелигентен човек за брак — подзе Франсоаз.

— А! — каза Мадлен. — Какво разбираш под това?

— Той е над условностите. Не счита нищо за положително, за свещено, за неоспоримо… Опитал се е да намери някаква причина, за да живее с мене. Но всичко, което правех, за да бъде щастлив, го караше да настръхва! Ето на, този апартамент! Грешка след много други! Всъщност Александър нищо не обича, към нищо не се привързва и страда от всяка промяна. И ето че му хрумна една идея: страната на родителите му. Там смята, че ще намери равновесие. Той е мистик, разбираш ли? Търси някакво верую, някаква религия. И не знае каква. Но аз зная. Зная, защото съм като него. По други пътища вървя към същата цел.

— Каква цел?

— Едно щастие извън социалните условности и парите! Едно нематериално щастие! Едно чисто щастие! Само че той не вярва в бога. Искаше да вярва в Човека. Той се бори. Мога само да го уважавам. Уважението е най-важното. Да уважаваш себе си, да уважаваш другия в себе си и себе си в другия.

Мадлен се мъчеше да бъде много съсредоточена. Имаше впечатлението, че присъствува на едно давене в думите. Но може би тя беше неспособна да разбере един такъв стил на разсъждение, кипящ, категоричен. Екзалтацията винаги я правеше мнителна.

— Така да е — каза тя. — Това са ваши работи. След всичко навярно това е най-добре за тебе, както и за него. Говори ли с баща си?

— Не.

— Трябва бързо да му кажеш, за да направи необходимото относно развода.

— Не смятам да се развеждам — каза Франсоаз спокойно.

Мадлен трепна.

— Как… как не смяташ да се развеждаш?

— Защо да се развеждам?

— Той… той ще живее другаде… а ти…

— Това си е негова работа!

— Казано по друг начин, каквото и да прави, ти ще се считаш за негова жена?

— Да.

Изражението на Франсоаз беше вироглаво и студено, почти тъпо от прекалена увереност.

— В края на краищата — каза Мадлен — това е безсмислено! Виждаш ли се след две години, след десет години омъжена без съпруг? Знам… ще ми кажеш: не може да се развенчае това, което бог е съединил… Но самите хора са измислили тази формула!