Предатели [bg]

Декър се надигна от мястото си и впери поглед в телефона си. Направи няколко опита да се свърже с Марс и да му разкаже какво се е случило, но така и не успя.

Това беше необичайно.

Облече якето си, взе ключовете от колата на Джеймисън, излезе и заключи вратата след себе си. Мина покрай федералните агенти, заели позиция във фоайето на сградата, и им каза:

— Грижете се добре за нея, момчета.

Знаеше къде е отседнал Марс. Не беше далече.

Напъха се в малката кола и съжали, че не е поне една педя по-нисък и петдесетина килограма по-лек.

Измина разстоянието за петнайсет минути. В този ранен час почти нямаше трафик.

Зави към паркинга пред хотела и спря на първото свободно място. Тъкмо се канеше да излезе навън, когато пред входа спря кола, която той познаваше, и от нея слезе мъж в униформа. Пиколото. Връчи ключовете на собственичката на колата, която се качи в нея и потегли.

Декър погледна часовника си. Наближаваше пет сутринта. Реши да промени плана си. Включи на скорост и последва колата.

Двайсет минути по-късно тя спря. Вратата се отвори тъкмо когато Декър се приближи и свали прозореца си.

— Рано излизаш — каза той. — Или късно се прибираш.

Харпър Браун се обърна и го видя.

— Какво правиш тук?

— Не си ме излъгала.

— За кое?

— Че в свободното си време можеш да бъдеш много мила, любезна и общителна. Как е Мелвин? Добре ли си почива?

Тя въздъхна, облегна се на бронята на беемвето и каза:

— Искаш ли да влезеш за едно кафе?

— Не знам. Искам ли?

Декър паркира малко по-надолу и се присъедини към нея точно когато тя отключи входната врата.

— Радвам се, че си прекарала приятно — каза той.

— Благодаря. Твоята нощ как мина?

— Нищо интересно — отвърна Декър, докато влизаха вътре.