Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

„Добре. Печелиш. Повече не мога да търпя“.

Като скърцаше със зъби, Иста разрови дрехите си, които висяха на редичката забити в стената закачалки, смъкна черната копринена роба и я нахлузи върху светлата си нощница. Не искаше да събуди Лис, като се спъне в тъмната предна стая на път към вратата. Отваряше ли се въобще прозорецът? Съмняваше се, че ще успее да измъкне от каменния жлеб желязната пръчка, застопоряваща решетката, но за нейна изненада тя поддаде шумно още при първото дръпване. Решетката се отваряше навън. Иста седна на перваза и преметна краката си навън.

Босите й стъпала вдигаха по-малко шум по дъските на галерията от пантофките на Кати. Откъм тъмната стая в отсрещния край не бе припламнал оранжевият светлик на свещи и Иста не се изненада, когато видя, че капаците на Илвиновия прозорец също са отворени да пропуснат лунната светлина. Но от нейната позиция, в крайчеца на сложно преплетените метални пръчки, които охраняваха отвора, Кати се виждаше само като тъмен движещ се силует сред по-тъмни сенки… прошумоляване, шумно поет дъх, изскърцването на някоя дъска, по-тихо от цвъртене на мишка.

Онова място върху челото на Иста болеше като от изгорено.

„Нищо не виждам. Искам да видя“.

Откъм стаята долетя шумолене на плат.

Иста преглътна — или по-скоро се опита да преглътне. И се помоли, по своя си начин — превърна гнева си в молитва, така както други твърдят, че превръщат в молитва песента си или труда на ръцете си. Стига да идвал от сърцето, обещаваха свещените, боговете щели да я чуят. Сърцето на Иста преливаше от гняв.

„Не вярвах на зрението си, и вътрешното, и външното. Не съм дете, нито девица, нито скромна съпруга, която се бои да не обиди някого. Никой няма власт над очите ми сега, никой освен мен. Ако досега не съм набрала куража да понеса всяка гледка на света, добра или зла, красива или грозна, то кога ще го набера? Много е късно за невинност. Единствената ми надежда е много по-болезненото утешение на мъдростта. Която израства само от знанието.

Дайте ми истинските ми очи. Искам да видя. Трябва да знам.

Господарю Копеле. Прокълнато да е името Ти.

Отвори очите ми“.

Болката на челото й избухна, после се отми.

Първо видя два стари призрака, които се мотаеха из въздуха — не любопитно, защото толкова избледнели и изстинали духове като тях не можеха да удържат плътно чувство като любопитството, а привлечени като молци от пламък. После видя ръката на Кати, помитаща раздразнено въздуха да ги прогони, така както човек прогонва нахални мухи.

„Тя също ги вижда“.

Иста остави значението на този факт за по-късно, защото зрението й започна да се изпълва с онзи млечен огън, който помнеше от съня си. Илвин бе източникът му, припламващо сияние по цялата дължина на тялото му, като разляно олио, запалено с недогоряла главня. Кати бе много по-тъмна, по-солидна, но постепенно очертанията на лицето й, на тялото и ръцете й придобиха материална форма. Стоеше от другата страна на леглото и въжето от бял огън се нижеше през бясно мърдащите й пръсти. Иста завъртя лекичко глава, колкото да го проследи — през вратата, през двора. Без съмнение подобното на бавна вълна движение бе насочено навън, а не навътре, към безжизнената фигура в леглото.