Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
Шефът му се оказа най-приятният джентълмен, когото бе срещал някога — възпитаник на Кеймбридж, чиято представа за командване на хора бе да ги попита учтиво дали биха могли да му помогнат с това или онова. Колкото и да не беше за вярване, армията бе уцелила с майор Джефри Атууд, като бе намерила за професора по археология и старини работа, която подхождаше на уменията му, вместо да го запрати на някое опасно място с карта, бинокъл и големи пушки.
Работата на Сандърс се състоеше предимно в това да нарежда на момчетата да местят тежки дървени сандъци от едни подземия и да ги пренасят в други. Изобщо не споделяше възмущението на околните при вида на онова, което бяха ограбили германците. Намираше кражбите им за напълно разбираеми предвид обстоятелствата. Всъщност, под неговата лична закрила една-две вехтории бяха преминали от едни ръце в други срещу известно възнаграждение — и защо пък не? След войната сменяше работа след работа, хващаше се тук-там в строителството и при нужда се изпаряваше, ако се разчуеше за похожденията му. Когато Атууд му се обади да го пита дали проявява интерес към едно малко приключение на остров Уайт, Сандърс тъкмо се намираше в дупка между две връзки и отговори:
— Само духни в ухото ми, шефе, и ще те последвам навсякъде.
Сега Реджи тласкаше ритмично, изгубен в морето розова плът, ухаеща на талк и лавандула. Господарката на дома издаваше тихи гукащи звуци, които го пренесоха в птичарника на Кю Гардънс, където го бяха завели като момче, за да види жива природа. Побърза да се отдръпне от спомена и да се съсредоточи в настоящето. Сюблимният момент наближаваше, а всяко нещо, което си струва, трябва да се върши добре, казваше дядо му. Точно тогава чу някакво механично, гърлено ръмжене.
Годините нощни патрули в пустините на Либия и Мароко бяха тренирали слуха му — умение за оцеляване, което му свърши работа и сега.
— Не спирай, Реджи! — изстена госпожа Бърнс.
— Чакай малко, цветче. Чуваш ли това?
— Нищо не чувам.
— Двигател. — Определено не беше колата на някой от слугите. Личеше си, че е породиста машина. — Сигурна ли си, че мъжлето ти няма да се появи?
— Казах ти вече. В Лондон е. — Тя сграбчи задника му и се опита да го накара да продължи.
— Някой идва, миличка, и това не е проклетият пощальон.
Стана от леглото и както си беше гол, леко повдигна най-близката завеса. Два мощни фара пронизваха мрака.
— Познаваш ли някого с червена инвикта? — попита той.
Със същия успех можеше да я попита дали знае, че дяволът чука на вратата.
Тя скочи от леглото и грабна бельото си, надавайки уплашени писъци.
— Значи е колата на подполковника — фаталистично изрече Реджи и сви широките си рамене. — Трябва да изчезвам, миличка. Чао-чао.
Скочи в панталоните, събра останалите си дрехи и хукна по задните стълби към кухнята. Излезе през вратата за прислугата точно когато подполковникът влизаше в приемната и викаше весело:
— Ехо! Познай кой се прибра един ден по-рано!
Реджи се дооблече в градината и моментално се разтрепери. Предишната седмица бе необичайно топла за сезона, но след това от север нахлу студен въздух и температурите паднаха. Беше се срещнал с госпожата пред кръчмата и тя го беше докарала до дома. Намираше се най-малко на десет километра от лагера и нямаше абсолютно никакво намерение да бие целия път пеша.
Тихо заобиколи къщата. Автомобилът, модел 1930 г., излъчваше топлина. Купето му бе дълбоко като вана с червени кожени седалки. Ключовете се полюшваха на запалването. Ходът на мислите му не беше от сложните — студено ми е, колата е топла, просто ще я заема за малко. Скочи вътре и завъртя ключа. Мощният двигател се събуди с прекалено висок рев. Миг по-късно Реджи изпадна в паника. Къде беше скоростният лост, по дяволите? Ръката му безуспешно се опитваше да го напипа. Вратата на къщата рязко се отвори.
И тогава си спомни — това беше кола с автоматични скорости, първата, появила се в Англия! Натисна газта и скоростите реагираха незабавно. Автомобилът набра скорост, изхвърляйки дребен чакъл под гумите. Зърна за миг в огледалото някакъв гневен мъж на средна възраст, размахващ юмруци във въздуха. Двигателят заглушаваше виковете му, каквито и да бяха.
— Да ти се връща, приятел! — извика в отговор Реджи. — Благодаря за колата и за госпожата.
Заряза инвиктата пред кръчмата във Фишбърн и бързо измина последния километър и половина, като си подсвиркваше в тъмното и търкаше ръце, за да ги стопли. В лагера гореше голям огън, подсилен с парафин. Благодарение на него намери по-лесно пътя. Гъстите облаци разпръскваха лунната светлина и превръщаха нощното небе в тъмносива фланела. Димът от огъня се издигаше гъст и черен като противни харпии и Реджиналд проследи полета им, докато не ги изгуби над извисяващата се кула на манастира Вектис.