Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
12 октомври 799 г.
Вектис, Британия
Когато детето се роди, Мери отказа да му даде име. Нямаше чувството, че е нейно. Октавус най-грубо го беше поставил в утробата й и не й оставаше друго, освен да гледа как тялото й натежава с наближаването на момента и да издържи болката при раждането му, както бе издържала и акта на неговото зачеване.
Кърмеше го, защото гърдите й бяха пълни и изискваха да го прави, но не поглеждаше безразличните му устни, нито галеше главата му, както правеха повечето майки, докато хранеха новороденото си.
След насилването й бе преместена от спалното на сестрите в хоспиция. Там беше отделена от любопитните очи и клюките на послушниците и сестрите и можеше да износи детето в относителната анонимност на къщата за гости, чиито посетители не знаеха за срама й. Хранеха я добре и й позволяваха да се разхожда и да работи в зеленчуковата градина, докато бременността й не напредна толкова, че се клатеше като патица и пуфтеше. Всички, които я познаваха, бяха натъжени от промяната в характера й, от загубата на жизнеността и чувството й за хумор, от мрачното и потиснатото й настроение. Дори приор Магдалена тайно оплакваше това преобразяване и загубата на младежката руменина от бузите й. Момичето вече никога нямаше да бъде допуснато в ордена. Нито пък можеше да се върне в селото си в другия край на острова — близките й нямаше да поискат да имат каквото и да било общо с унижена жена като нея. Намираше се в чистилището, подобно на некръстено дете, което нито е зло, нито благословено.
Когато детето се роди и всички видяха рижавата му коса, млечнобялата кожа и апатичното му поведение, абатът и Паулин стигнаха до заключението, че Мери е съсед, може би божествен, който следва да бъде хранен и закрилян по същия начин, по който трябваше да се храни и закриля детето.
Не беше непорочно зачатие, но името на майката бе същото и бебето беше специално.
Седмица след раждането Магдалена отиде при Мери. Завари я да лежи на леглото и да се взира с празен поглед в нищото. Бебето бе съвсем неподвижно в люлката си на пода.
— Е, избра ли му вече име? — попита тя.
— Не, сестро.
— Смяташ ли изобщо да го кръстиш?
— Не зная — безразлично отвърна Мери.
— Всяко дете трябва да си има име — твърдо заяви Магдалена. — В такъв случай аз ще го кръстя. Той ще бъде Примус, първото дете на Октавус.
Сега Примус караше четвъртата си година. Изгубен в някакъв собствен свят, той бродеше из хоспиция и около него, блед като сметана, никога не се отдалечаваше, никога не проявяваше интерес към предмети или хора. Подобно на Октавус, той бе ням и с безизразно лице, с малки зелени очи. Често Паулин отиваше при него, хващаше го за ръка и го водеше в скриптория, за да се спуснат в помещението на баща му. След това Паулин ги наблюдаваше сякаш бяха небесни тела и търсеше знаци, но двамата бяха безразлични един към друг. Октавус продължаваше да пише настървено, а момчето се луташе из стаята, без да се блъска в нищо, но без и да забелязва каквото и да било. Не проявяваше интерес към перата, нито към мастилото, пергамента или знаците, които се появяваха изпод ръката на Октавус.
След това Паулин докладваше на Йосиф, че момчето не показва наклонности и двамата старци свиваха рамене и затътряха крака да се молят.
Беше ясен, свеж есенен ден. Клонящото към хоризонта слънце имаше цвета на невен. Потънал в медитация, Йосиф бавно обикаляше манастира и безмълвно се молеше на Бог за Неговата любов и избавление.
Мисълта за избавлението почти не го напускаше. От няколко седмици забеляза, че урината му стана отначало кафява, а сега яркочервена и че доскоро добрият му апетит изчезна. Кожата му ставаше отпусната и жълтеникава, бялото на очите му помътняваше. Когато се изправяше на крака след молитва, имаше чувството, че се намира в люлееща се на вълните лодка, и трябваше да се хване за нещо, за да запази равновесие. Не беше нужно да се съветва с бръснаря или с Паулин. Знаеше, че умира.
Освин така и не видя пълното преустройство на манастира, помисли си Йосиф. Той също нямаше да го доживее, но поне църквата, скрипторият и катедралният съвет бяха готови, а сега се работеше по спалните помещения. Но най-важното бе библиотеката на Октавус. Никога нямаше да проумее наистина смисъла й и се беше отказал да се опитва да го разбере. Просто знаеше тези няколко неща:
Тя съществува.
Тя е дар свише.
Един ден Христос ще разкрие предназначението й.
Трябва да бъде пазена.
Трябва да й се позволи да се разраства.
И все пак, докато гледаше как кръвта бавно изтича от тялото му с всяко пускане на вода, Йосиф се боеше за мисията. Кой щеше да закриля и защитава библиотеката му след него?