Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Не е толкова страшно — повтори той.
Когато влезе в спалнята, Трея остави книгата си.
— Кой беше?
— Марсел.
Тя погледна часовника на нощното шкафче: 10:42.
— Толкова късно?
— Разрешил съм му да ми звъни по всяко време.
Тя му се усмихна.
— Разбира се — и потупа леглото до себе си. — Ела, седни тук. Какво е открил Марсел?
— По-скоро какво не е открил. Никой не е чул нищо.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че Марсел изпрати екип да почука на всяка врата в радиус две пресечки от паркинга Ол-Дей. Това прави общо четирийсет и четири адреса, което е джакпотът. Никой не е чул никакъв изстрел, включително обущарят на ъгъла на няма и петнайсет метра от мястото на убийството, който още бил отворен по това време.
— Може би просто не искат да кажат.
— Може би. Голям процент хора не биха си нарушили спокойствието, за да тръгнат да спасяват човечеството. Но все се надявах, че между тези четирийсет и четири души ще се намерят поне двама съвестни граждани. Обаче не. Макар повечето да признавали, че са си били вкъщи, никой не бил чул нищо.
Трея седна в леглото.
— Толкова ли е необичайно това?
Глицки вдигна рамене.
— Знаеш ли как звучи изстрелът от деветмилиметров пистолет? Като черешово топче. Чуваш го през една пряка, спираш се и си казваш: „Какво беше това?“
— И никой не е чул нищо? Може убиецът да го е застрелял от кола, през смъкнатото стъкло на прозореца?
— Възможно е — каза Глицки. — А може да е имал заглушител.
— Какво означава това? Освен че е притъпил шума от изстрела?
— Означава, че може да е бил професионален убиец. В такъв случай най-вероятно вече е избягал в друг щат. Но ако е бил професионалист, това означава също, че някой го е наел. И трябва да търсим другаде.
Харди притежаваше четвърт дял в един от най-старите барове на Сан Франциско, „Литъл Шамрок“, на ъгъла на Девета улица и Линкълн, точно срещу парка Голдън Гейт. Мажоритарният собственик беше братът на Франи Моузес Макгуайър, още една емоционална жертва на паметната престрелка. Прекият път от къщата на Хуан Саларко до дома му минаваше точно през бара и Харди можеше да се отбие при шурея си за едно малко преди лягане.
Беше станало късно. След като пожела лека нощ на Саларко, Харди се отправи към колата си и, докато разговорът беше още пресен в паметта му, прослуша касетата два пъти едно след друго. Освен че си бе водил бележки по време на самия разговор, той записа и идеите, които му хрумваха след всяко прослушване, и така неусетно мина един час, който му се стори като пет минути.
Барът, дълго и тясно помещение, което леко се разширяваше в дъното, бе претъпкан и на Харди му стана ясно от пръв поглед, че няма шанс да си намери място на самия плот. А дори и да успееше, навалицата нямаше да позволи на Моузес да размени няколко думи с него. В нощи като тази Харди понякога събличаше сакото си, грабваше парцала и помагаше на шурея си. Едно време и той беше барман, при това добър.
Но тази вечер не беше в подходящо настроение. Беше прекалено претъпкано, прекалено шумно, прекалено горещо. От джубокса ехтяха някакви стари парчета на Маршал Тъкър. Може би трябваше да се прибере у дома.
Тъкмо се канеше да си тръгне, когато съзря Уес Фарел и приятелката му Сам Дънкън да си проправят път навътре. Сам беше красива, дребна тъмнокоса жена, някъде към четирийсетте, която ръководеше консултация за жени, станали жертва на изнасилване, недалеч от Хейг Стрийт.
— Нали не си тръгваш? — каза Фарел. — Тъкмо когато ние пристигаме.
— Мина ми през ума. Ще трае цял час, докато получиш едно питие.
— Лесно ще го уредим — рече Сам. — Познаваме собственика. Хайде, ела.
Сам улови Харди за ръка и тримата се запровираха през тълпата. Когато се измъкнаха от „гърлото на бутилката“, се отвори достатъчно място и дори можеха да се движат свободно, стига на някого да не хрумнеше да танцува полка. Харди забеляза, че Фарел бе захвърлил официалното си облекло и надянал запазената си марка, една от тишъртките, на която пишеше: „Бъди повече или по-малко специфичен“. Зад рамото на Харди Сам тъкмо казваше, че стига той да черпи, тя би искала уиски „Чивас“ с лед, а Уес — една халба тъмна бира. Харди можел да си поръча каквото иска.
— Благодаря — каза й той. Провря се под бара, вдигна ръка, за да поздрави Моузес, и му извика да не се безпокои, сам щял да си вземе питиетата.
Когато се върна с чашите, Фарел смушка Сам и рече:
— Кажи му.
— Какво да ми каже? — попита Харди.
Сам опита уискито си и кимна одобрително.
— Не помня как стана дума.
— На вечеря — опресни паметта й Фарел. — Започнах да ти разправям за историята с Ейми.