Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
Когато стигнаха до края, сърцето на Харди се разтуптя и по челото му изби пот. Той бутна стола си назад, стана и отиде да отвори един от прозорците, за да влезе чист въздух. След минута се обърна към Ву.
— Най-добре да отида и да се видя с клиента.
— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита Ву. Двамата пътуваха в колата на Харди към МВЦ, със спуснат покрив. — Приличам ли ти на чудовище?
— Съвсем не — Харди се смути. Погледна я. Светлината на светофара се смени и той потегли. — Защо питаш? Някой ти го каза ли?
— В известен смисъл. Че съм безчувствена. Че у мен няма нищо истинско.
— Кой го твърди? Някой от фирмата?
— Не. Един колега.
— Който и да е, прати го при мен. Беше доста истинска миналата вечер, докато ми разказваше за баща ти.
— Но тогава бях пияна и бях свалила гарда.
— По този въпрос съм особено сведущ. Пак се зачита.
— Не знам. — Тя се извърна на седалката. — Но си мисля, че ако хората ме виждат такава, сигурно и баща ми е виждал в мен само това.
Харди се опита да омаловажи нещата.
— Може вината да не е била твоя. Може би баща ти е бил неспособен да изрази онова, което изпитва.
— Не, той наистина не ме одобряваше. И не ме харесваше особено.
— А може би се е ужасявал от идеята да разкрие истинските си чувства, затова е бил прекалено суров с теб. За да не можеш да се възползваш от влиянието си върху него и да го нараниш. — Като се опита да я разведри, той добави: — И ако случаят е такъв, най-добре внимавай. Тези неща са генетични, да знаеш. — Харди й хвърли бърз поглед.
Ву рязко се обърна напред и се вторачи в пътя.
— Добре ли си? — попита той.
Тя кимна със стиснати устни. Но не каза нищо.
По време на цялото му обучение в най-добрите учебни институции на Сан Франциско на Андрю бе налагана модерната парадигма за здравословно хранене на подрастващите. „Сътроу“ разполагаше със столова, където се сервираха пресни сокове и салати, и именно там, само за четири долара и четирийсет и пет цента той си купуваше всекидневния обяд. През годините, подобно на повечето от съучениците си, принудени да гледат на видеокасети в училище бруталното клане на животни, той бе започнал да вярва, че човешките същества не бива да ядат месо. Няколко дни след ареста си той бе отказвал да се храни, но гладът го принуди да преодолее скрупулите си. Освен това вегетарианската алтернатива в МВЦ бе същинска помия.
Ву обаче не смяташе, че храната е причината за днешната му летаргия и бледност. Беше се избръснал, сресал и изкъпал, но в затворническите дрехи — сини дочени панталони и сива памучна блуза — не показваше никакви признаци, че се е отърсил от депресията, завладяла го вчера следобед. Дори изглеждаше по-зле.
Поздрави Харди намусено и отегчено. Едва-едва докосна протегнатата ръка, която адвокатът вече се канеше да отдръпне — толкова дълго се проточи колебанието му. Ву се зае да обяснява присъствието на Харди — имал повече опит в делата за убийство и…
— Вече ми казахте вчера. Значи отивам на съд за възрастни?
— Не непременно — отвърна Ву. — Надяваме се, че това дело…
Но той отново я прекъсна:
— Не е вярно. Вчера казахте, че е безнадеждно. Дори да се заловят само за един от критериите, и е свършено, нали?
Андрю отново се бе натъпкал в стария ученически чин. Ву седеше на масата, а Харди се бе облегнал на стената в ъгъла, със скръстени ръце. Говореше делово:
— Винаги можеш да признаеш. Сигурен съм, че ако поговоря с Джонсън, той ще приеме, че си решил да промениш мнението си. Искаш ли да го направиш?
Андрю бе забил поглед в чина.
— Това означава автоматично осем години.
— Правилно — каза Харди.
Той вдигна очи.
— Не съм го извършил.
— Тогава — започна Харди, — не искаш да излежиш тези осем години, така ли?
Не последва отговор.
— Което, независимо дали ни харесва или не, ни изпраща на процес за възрастни, освен ако не спечелим делото другия вторник — рече Харди.
Андрю посочи Ву.
— Тя казва, че не можем.
— Имаме известни проблеми — призна Харди, — обаче сме развили и някои стратегии. Но за да проработят, ни е нужна помощта ти. Стига да смяташ, че си заслужава да опитаме.
Андрю сви рамене.
Харди пристъпи напред и заговори рязко:
— Смяташ ли? Или не смяташ? Не разчитам ясно сигналите ти. Може би ще благоволиш да използваш думи?
Беше очевидно, че Андрю не бе свикнал да му говорят толкова грубо.