Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Имате предвид Андрю?
— Si.
— Видяхте го на светлината на лампата от прозореца?
— Si.
— Същото момче? Сигурен ли сте?
Саларко остави бутилката си, обърна се и погледна Харди право в очите.
— Съжалявам, сеньор, но беше той. Същата коса, същите дрехи…
— Какви бяха дрехите?
— Като тези, дето всички ги носят. Не знам как им викат… Торбести?
— Смъкнати?
Саларко кимна.
— Si. Смъкнати панталони. Освен това… — Той направи жест, като че ли навлича нещо през главата си. — Като Еминем в онзи филм.
— Имате предвид качулка? Суитшърт с качулка?
— Si. Точно така.
— И дори под качулката сте разпознали лицето му? И беше същото?
След съвсем кратка пауза Саларко кимна.
— Si. Разбира се. Беше същото момче, да.
Харди му вярваше. Всъщност трябва да е бил Андрю, който се е връщал от разходката си или откъдето е ходил. Може би е избягал, а после се е сетил, че е забравил пистолета, който могат да го свържат с него. Като вдигна поглед, Харди съзря някаква искра в очите на Ана, която бе застанала на кухненската врата. Може би някой ден трябва да си поговори и с нея, но за тази вечер беше достатъчно. Отпи за последен път от бирата си и се изправи.
— Благодаря, че ми отделихте време. Много ми помогнахте.
— Съжалявам за момчето, сеньор. Наистина съжалявам.
— Благодаря — каза Харди. — Аз също съжалявам.
16
Вече минаваше девет, когато Глицки най-после седна да вечеря на малката кухненска маса.
Трея се бе специализирала в ястия, чието приготовление отнемаше не повече от петнайсет минути; само чакаше да чуе стъпките му по алеята, водеща към къщата им близнак, и бързаше да пъхне аламинута в микровълновата фурна. Днес имаха камбала с гарнитура от варени аспержи, подправени със зехтин, малко оцет и морска сол. Към вечерята имаше домашно приготвен чеснов хляб и италианско сирене, а за десерт щяха да си разделят чиния замразено грозде.
Глицки беше нахранил Рейчъл във високото й столче, като я залисваше с фокуси. През това време Трея подреди малката дървена маса, като постави в средата кристална ваза с жълти нарциси. Украси порциите със стръкчета пресен розмарин.
Глицки натисна с пръст носа на дъщеря си и се зае със собствената си вечеря.
— Кажи, благодаря ли ти достатъчно за всичко, което правиш?
Трея го целуна по челото.
— Всеки ден. — Докосна бузката на детето. — Ти ме дари с нея, нали? — Заобиколи масата и седна на мястото си. — А сега мълчи и си яж рибата. Полезна е за мозъка.
— Толкова по-добре, защото ще ми е нужно. — Той сдъвка и преглътна една хапка. — Тази история с Боскачи.
— Е, поне забравиха за ЛеШон Броуди. Вече гледах новините тази вечер по телевизията и като никога не присъстваше в тях.
— Ново убийство — каза Глицки. — Но сигурно ще се радваш да научиш, че подозренията от Ейми Ву почти отпаднаха.
— Всъщност едва ли изобщо е била сериозно заподозряна, нали?
— Не, макар че можеше да избере по-удобен момент за последната си среща с Боскачи. Истината е, че заради нея се счепкахме с Диз.
Трея се усмихна.
— Нищо ново.
— Да, но този път му скроих и номер. Когато се отбих в офиса му, за да излея отгоре му праведния си гняв, се наложи да го почакам и измислих начин да му отмъстя за глупашката шега с чекмеджетата.
— Мислех, че не си сигурен кой е виновникът.
— Не бях, но после разбрах, че не може да е друг освен Диз. Никой не е толкова недозрял.
— Сещам се за още един човек — каза тя.
Ъгълчетата на устните му трепнаха в подобие на усмивка.
— Благодаря ти много — рече той. — Освен това никой в палатата не би рискувал да го заловя, защото знае, че жив ще го одера, преди да го изхвърля. Докато Диз, дори да го хвана на местопрестъплението, само би ми се изсмял: „Ха-ха, пипна ме, голяма работа“. Не, сигурен съм, че е бил той.
— Добре. И какво му направи?
— Първо трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого. Под страх от смъртно наказание.
— То се знае.
— Нито на Диз, нито на Франи. Изкушението е прекалено голямо.
— Ще устоя, обещавам. Казвай!
В очите му блеснаха дяволити пламъчета.
— Откраднах му стреличките. Искаш ли да чуеш най-хубавото?
— Още ли има?
— Когато отида следващия път, ще ги върна незабелязано на мястото им. После пак ще ги открадна. Надеждата ми е, че най-накрая ще откачи.
— Значи смяташ да му го върнеш тъпкано? — Трея остави вилицата си, нейните очи също искряха издайнически. Обърна се към Рейчъл. — Знаеш ли колко си щастлива, че не разбираш нищичко от това? — попита тя.