Сатанински строфи

— 5 —

Във влака за Лондон мистър Джебраил Фаришта отново беше обзет от страха, че Бог е решил да го накаже за загубата на вярата, карайки го да полудее. Той беше седнал до прозореца в първокласно купе за непушачи с гръб към машината, защото за съжаление един тип беше заел другото място, и нахлупил дълбоко меката си шапка, седеше със свити юмруци в аления раиран габардин и се паникьосваше.

Ужасът от загубата на разсъдъка заради един парадокс, от това да бъдеш погубен от нещо, в което той повече не вярваше, че съществува, от превръщането на неговата лудост в аватара на един химеричен архангел, беше толкова силен в него, че беше невъзможно да мисли за това твърде дълго; но как другояче да се обяснят чудесата, метаморфозите и призраците от последните дни? „Това е прост избор — трепереше мълчаливо той. — А изгубил съм си ума, или Б — баба, някой е отишъл и е сменил правилата.“

Сега обаче я имаше утешителната какавида на това железопътно купе, в което чудото успокоително отсъстваше, облегалките бяха оръфани, лампичката за четене над рамото му не работеше, огледалото липсваше от рамката и освен това там бяха правилата: малките кръгове в червено-бяло, забраняващи пушенето, лепенките, наказващи за неправилно използване на спирачката, стрелките, посочващи точките, до които — и не повече! — е разрешено отварянето на малките плъзгащи се прозорчета. Джебраил посети тоалетната и там също малка серия забрани и инструкции зарадва сърцето му. Когато дойде кондукторът с авторитета на своите правещи лунообразни дупки клещи, Джебраил беше донякъде успокоен от тези прояви на закона и започна да се оперва и измисля рационализации. Щастливо беше избягал от смъртта, след това от някакъв вид делириум и сега, възстановен до самия себе си, можеше да очаква нишките на стария си живот, това ще рече на стария нов живот, новия живот, който беше планирал преди, ъъъ, прекъсването — да бъдат подхванати наново. Докато влакът го отнасяше все по-далече и по-далече от сумрачната зона на неговото пристигане и последвалото тайнствено пленничество, носейки се щастливо по щастливата предсказуемост на успоредни метални релси, той усети привличането на големия град, който започва да упражнява магията си върху него, и старата му дарба за надежда, неговият талант да прегръща обновлението пред самозаслепяване за миналите трудности отново се заяви, така че бъдещето можеше да се види. Той скочи от мястото си и се тръшна на противоположната страна на купето с лице, символично обърнато към Лондон, дори това да означаваше да се откаже от прозореца. Какво го е грижа за прозорците? Всичкият Лондон, който искаше, беше тук, в главата му. Той каза името й гласно: „Алилуя“.