Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Много луксозно — веднага призна Джебраил, защото очевидно се очакваше някакъв отговор. Маслама кимна.
— Винаги ме е теглило към богатата украса — призна той.
Той направил онова, което наричаше първата си пачка, произвеждайки рекламни стихчета, „тази стара дяволска музика“, водеща жените към копринено бельо и блясък за устни, а мъжете към изкушение. Сега притежаваше магазини за плочи из целия град, преуспяващ нощен клуб, наречен „Хот У екс“133, и магазин, пълен с блестящи музикални инструменти, който беше неговата особена гордост и радост. Той беше индиец от Гвиана, „но на това място нищо не е останало, сър. Хората го напускат по-бързо, отколкото самолетите могат да летят“. Беше забогатял бързо „по милостта на всемогъщия Бог. Аз съм редовен в неделя, сър; признавам, че имам слабост към английските църковни песни и пея там така, че да падне таванът“.
Автобиографията беше завършена с беглото споменаване за съществуването на жена и една дузина деца. Джебраил отправи поздравления и се надяваше на тишина, но тогава Маслама пусна бомбата си.
— Няма нужда да ми разказвате за себе си — каза той добродушно. — Естествено зная кой сте, дори ако човек не очаква да види подобно лице по линията Ийстборн — Виктория. — Той намигна цинично и постави пръст на носа си. — Аз ще си мълча. Уважавам частния живот на човека. Няма съмнение. Никакво съмнение.
— Аз? Кой съм аз? — Джебраил беше учуден до оглупяване. Другият кимна важно, веждите му се поклащаха като меки еленови рога.
— Това е въпрос за милиони. В тези несигурни времена, сър, за един морален човек. Когато човек е несигурен в своята същина, как да знае дали е добър или лош? Но вие ме намирате за уморителен. Аз отговарям на собствените си въпроси чрез вярата си в Него — тук Маслама посочи към тавана на железопътното купе — и разбира се, ни най-малко не сте объркан за вашата самоличност, защото сте прочутият, мога ли да кажа легендарният, мистър Джебраил Фаришта, звезда на екрана, и със съжаление трябва да добавя, на нарастващи пиратски видеозаписи; моите дванадесет деца, една жена и аз сме от дълго време и безусловни почитатели на вашите божествени епоси. — Той сграбчи и запомпа дясната ръка на Джебраил.
— Вие клоните като мен към пантеистичен мироглед — продължи да буботи Маслама — и моето харесване на вашата работа произтича от вашето желание да изобразявате божества от всички възможни течения. Вие, сър, сте шарена небесна коалиция; ходещи Обединени нации от богове! Вие сте, накратко, бъдещето. Позволете ми да ви поздравя! — Беше започнал да изпуска миризмата на истинския луд и дори да не беше казал или направил още нищо извън обичайно идиосинкратичното#, Джебраил започна да се безпокои и да измерва разстоянието до вратата с къси тревожни погледи. — Клоня, сър — казваше Маслама, — към мнението, че с каквото и да Го нарича човек, То не е нещо повече от код; шифър, мистър Фаришта, зад който се крие истинското име.
Джебраил остана мълчалив и Маслама, без да прави опит да скрие разочарованието си, беше задължен да говори вместо него.
— Какво е това истинско име, ви чувам да питате — каза той и тогава Джебраил разбра, че е бил прав и че мъжът е напълно луд и неговата автобиография е също такава измислица като „вярата“ му. Където и да отидеше, наоколо обикаляха измислици, мислеше си Джебраил, измислици, преоблечени като истински човешки същества. „Аз си го навлякох — обвиняваше се той. — Страхувайки се за собствения си разум, аз изкарах от бог знае кои тъмни недра тази приказлива и може би опасна тиква.“
— Вие не го знаете! — внезапно изкрещя Маслама, скачайки на крака. — Шарлатанин! Позьор! Измамник! Твърдите, че сте екранният безсмъртен, аватара на сто и един богове, а си нямате хабер! Как е възможно аз, едно забогатяло бедно момче от Бар-тика на Ескуибо134 да знам подобни неща, докато Джебраил Фаришта не ги знае? Фалшив! Пфуу за вас!
Джебраил стана, но другият изпълваше почти изцяло пространството между седалките и той, Джебраил, трябваше да се наклони несръчно на една страна, за да избегне махащите като вятърна мелница ръце на Маслама, едната от които бутна от главата му сивата мека шапка. Изведнъж устата на Маслама увисна отворена. Той сякаш се смали с няколко инча и след няколко мига вкамененост падна на колене с глухо тупване.
Какво ли прави там долу, чудеше се Джебраил, вдига шапката ми? Но лудият човек молеше за прошка.
133
Присъщо на нервната особеност у човека.
134
Град в Гвиана на устието на река Ескуибо.