Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Призраци — повтори тя твърдо. — При изкачването на Еверест, когато минах край ледения водопад, видях един мъж да седи на оголената скала в поза лотос със затворени очи и вълнена шапка в шотландско каре на главата, пеещ старата мантра Ом мани падме хум.
Заради архаичното му облекло и изненадващо държане, тя веднага предположи, че това е сянката на Морис Уилсън, йогина, който се беше готвил за солово изкачване на Еверест през 1934 г., гладувайки три седмици, за да циментира толкова здрав съюз между тяло и душа, че планината да бъде твърде слаба да ги раздели. Беше се изкачил с лек самолет, докъдето можеше да го закара, бе кацнал нарочно аварийно на снежно поле, бе се насочил нагоре и никога не се бе върнал. Уилсън отвори очите си, когато Али наближи, и кимна леко за поздрав. Той вървя до нея през останалата част от деня или вися във въздуха, докато тя си пробиваше път нагоре по стената. Веднъж тупна по корем в снега на един остър наклон и се заплъзга нагоре, сякаш караше невидим антигравитационен тобоган. Али установи, че се държи твърде естествено, като че току-що случайно се е срещнала със стар познат, по причини след това неясни за нея.
Уилсън бърбори до насита: „Тези дни нямам достатъчно компания, по единия или другия начин — и изрази между другите неща своето силно раздразнение, че тялото му било намерено от китайската експедиция през 1960. — Малките жълти педали имаха нахалството, безочието да заснемат трупа ми.“ Алилуя Коун беше поразена от яркото жълто-черно шотландско каре на безупречния му къс голф. Всичко това разказа на момичетата от девическото училище в Брикхол Фийлдс, които бяха написали толкова много писма с молба да говори пред тях, че тя не можеше да откаже. „Трябва да го направите — молеха се те писмено. — Вие дори живеете тук.“ От прозореца на класната стая тя можеше да различи апартамента си от другата страна на парка, едва видим през засилващия се снеговалеж.
Онова, което не каза на класа, беше следното: когато призракът на Морис Уилсън описа с търпеливи подробности своето собствено изкачване и също така следсмъртните си открития, например бавния, със заобикалки, безкрайно деликатен и неизменно непродуктивен ритуал на чифтосването на йети, който той беше наблюдавал скоро на Южен Кол — на нея й се стори, че нейното видение на ексцентрика от 1934, първото човешко същество, опитало да изкачи само Еверест, сам един вид ненавистен снежен човек136, не е било случайност, а някакъв вид наблюдателен пост, една декларация за родство. Едно предсказание за бъдещето може би, защото беше в момента на раждането на тайната й мечта, невъзможното нещо: мечтата за самотното изкачване. Също така беше възможно Морис Уилсън да е ангелът на нейната смърт.
— Исках да говоря за призраци — казваше тя, — защото повечето планинари, когато слязат от върховете долу, започват да се чувстват неудобно и оставят тези истории извън отчетите си. Но те съществуват, трябва да призная, въпреки че съм от типа, който винаги е стъпвал здраво на земята.
Това беше смешка. Краката й. Дори преди изкачването на Еверест тя беше започнала да страда от остри болки и беше осведомена от своята домашна лекарка, една нетърпяща глупости бомбайка на име д-р Мистри, че страда от дюстабан. „Казано с прости думи, плоски стъпала.“ Нейните сводове, по начало слаби, бяха допълнително отслабени от годините с носене на маратонки и други неподходящи обувки. Д-р Мистри не можа да препоръча много: упражнения със свиване на пръстите, тичане с боси крака нагоре по стълбите, качествени обувни артикули. „Ти си достатъчно млада — каза тя. — Ако полагаш: грижи, ще живееш. Ако ли не, ще бъдеш инвалид на четиридесет.“ Когато Джебраил — по дяволите! — чу, че е изкачила Еверест с бодежи в краката, той започна да я нарича своя копринка. Беше прочел една книга на Бъмпър с приказки, където намери историята на една русалка, която напуска океана и приема човешки облик заради мъжа, когото обича. Тя получава крака вместо перки, но всяка стъпка, която прави, за нея е агония, сякаш ходи върху натрошени стъкла; въпреки това тя продължава да крачи напред по сушата, все по-далеч от океана. Ти го направи заради една планина, каза той. Би ли го направила за мъж?
136
Според вярванията на населението огромно чудовище, търсещо човешки същества.