Елфите на Шанара

— Килешан се събужда — каза тихо Еоуен и думите й накараха всички да се обърнат. — Изчезването на Арборлон е нарушило равновесието на Мороуиндъл. В магията се е появила празнота. Разрушението е стигнало до сърцето на острова. Вулканът повече не е спящ, разбунен е. Огньовете в него ще горят все по-яростно, а газовете и горещината ще се натрупват, докато не могат повече да бъдат удържани.

— Кога ще стане това? — попита Бухала.

— След часове тук, във високите части на склоновете, и след дни по надолу — отвърна Еоуен, поклащайки глава. — Очите й светеха. — Това е началото на края.

За миг настана тишина.

— За демоните — може би, но не и за нас. — Тези думи бяха произнесени от Еленро. Тя се бе изправила отново на крака, възстановена от напрежението при призоваването на магията на Лодена. Освободи се от Трис, който още я подкрепяше, и мина през тях, повличайки ги след себе си, докато не се обърна с лице към спътниците си. Еленро имаше спокоен, уверен и безстрашен вид. — Вече няма място за колебание — напомни тя. — Ние ще се движим бързо и тихо към бреговете на Синия разлив и ще напуснем острова, за да се върнем в земята, на която принадлежим. Трябва да сме сплотени и да си отваряме очите. Бухале, изведи ни оттук.

Орин Страйът веднага се обърна и другите тръгнаха с него. Никой нищо не попита, така силно беше присъствието на Еленро Елеседил. Рен погледна още веднъж назад и видя баба си да се приближава с Еоуен, която изглежда беше изпаднала в транс. Кралицата бе обвила пророчицата с ръце и я водеше я внимателно напред. Зад тях ослепителният блясък на огъня от вулкана обагряше в кървавочервено Преградата и демоните. Като че ли всичко бе потопено в пурпур.

Като сенки на фона на неясната светлина, групата се спускаше надолу по склоновете на Килешан през скали от застинала лава, мъртви дървета и храсти. Всичките звуци бяха сега зад тях, там, където демоните се приближаваха към своя враг и в този миг започваха да откриват, че той вече е изчезнал. Отпред се чуваше само неспирният бяг на Роуен, чиито сиви води се носеха, пенейки се, към океана. Вибрациите ги преследваха. Те преминаваха като тръпки по ивиците застинала лава и разклащаха дърветата и храстите, но колкото по-далеч отиваше групата, толкова по-слабо се усещаха. Мъгла изпълваше въздуха пред тях. Тя намаляваше видимостта и правеше неопределени формите на терена. Дишането на Рен бе станало равномерно, а тялото й се поосвежи. Вече не се чувствуваше уловена в капан, както в тунела, а и горещината беше намаляла. Рен започваше да се отпуска, да чувствува, че се слива с терена, а сетивата й се протягаха като невидими пипалца, за да изследват това, което беше скрито.