Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Животното беше мъртво. Езикът му висеше от устата.
Риданията напираха, а неуморната гувернантка в ума й отбеляза, че това е реакция, дължаща се на изтощението и излишните вълнения. Струваше ли си да плаче над едно мъртво прасе?
Останалата част от Сюзън заудря с юмруци по четинестия труп.
— Не можеш да ме подведеш така! Спасихме те! Не е редно да ми умреш накрая!
Подухна ветрец.
Нещо се надигаше иззад снега. Клоните на древните дървета се полюшваха и ронеха ледени иглички.
Светлината връхлетя Сюзън като безмълвен ураган. Беше ослепителна. Огромното червено кълбо сякаш превърна в огън скрежа по дърветата.
Златно сияние се стовари върху върховете и ги преобрази в мълчаливи вулкани. Продължи нататък, изпълни долините и заля в неудържим прилив склоновете…
Стенание.
Вместо глигана в снега лежеше човек.
Имаше само животинска кожа около слабините. Дългата му коса беше сплетена на гърба и закоравяла от кръв и лой. Рани покриваха тялото му там, където кучетата бяха нахапали глигана.
Сюзън го позяпа, после нещо различно от ума й я подтикна да къса ивици от фустата си, за да превърже най-лошите рани. „Мислиш трезво и в най-напечените положения — похвали я слабичко гласче в главата й. — Вероятно е вроден недостатък.“
Сини криволици и спирали покриваха кожата на мъжа под замръзващата кръв. Той отвори очи към небето.
— Можете ли да станете?
Погледът му се спря на нея. Мъжът понечи да се надигне и отново се свлече на гръб.
Накрая все пак му помогна да седне. Изправиха се с клатушкане. Сюзън се стараеше да не забелязва вонята му, която имаше силата на точно прицелен юмрук в носа.
Предпочете да слязат надолу по склона. Краката му май схванаха идеята.
Препъваха се в заснежената гора, грейнала в оранжеви отблясъци от слънцето.
Татуираният мъж до нея изхриптя, изплъзна се от ръцете й и тупна на колене и длани. Впи пръсти в гърлото си и се задави.
— Сега пък какво има? Какво ви стана?
Очите му се въртяха, той се дереше по гръкляна.
— Нещо е заседнало ли?
Мъжът се бореше да си поеме дъх.
Сюзън пъхна ръцете си под мишниците му и го вдигна, после стегна ребрата му. „О, богове, как беше по-нататък, нали ни обясняваха в училището?…“
Той се закашля, нещо отскочи от близкото дърво и падна на снега.
Малко черно бобче.
Високо в клоните изписука птичка. Сюзън вдигна глава. Едно мушитрънче й се опули и прескочи на съседния клон.
Когато се обърна, мъжът беше друг. Носеше тежки кожи и ботуши. Подпираше се на копие с каменно острие и изглеждаше много по-як.
Сянка се стрелна между дърветата. За миг се мярна бял елен и изчезна.
А мъжът беше остарял, макар очите му да си оставаха същите. Носеше широко дълго расо и приличаше на жрец.
Тя не отклони поглед при следващия птичи зов. И разбра, че се е заблудила — мъжът не се променяше, както се обръщат страниците на книга. Всички нетрайни образи си оставаха в него. Външността му зависеше от погледа на наблюдателя.
„Добре, че съм хладнокръвна и съм свикнала с щуротиите. Иначе щях да се разтревожа…“
Стигнаха до края на гората.
Чакаха ги четири огромни шопара, над които се издигаше пара, а шейната зад тях несъмнено бе сглобена грубо от одялани трупи. По почернялото дърво личаха маски — издълбани може би с камък, а може би от вятъра и дъжда.
Дядо Прас седна в шейната. Натежа с последните крачки, вече беше почти невъзможно да се види друг образ освен огромния старец в червено наметало. Ледени кристалчета блещукаха тук-там по плата. И само в несигурната им светлина се показваше за миг четина или зурла.
Дядо Прас се понамести и извади от шейната фалшива брада. Взря се недоумяващо в нея.
— ИЗВИНЯВАЙ. ТОВА БЕШЕ МОЕ.
Дядо Прас кимна на Смърт с признанието, което един майстор занаятчия дължи на друг. После кимна и на Сюзън. Тя не знаеше дали е получила благодарност. По-скоро беше жест на одобрение за свястно свършената неотложна работа.
Той цъкна с език и шейната се плъзна по снега
— Слушала съм — разсеяно промърмори Сюзън, — че представата за червено-белите одежди на Дядо Прас се е наложила не много отдавна.
— НЕ Е ВЯРНО. ХОРАТА СА СИ Я ПРИПОМНИЛИ.
Шейната беше малко петънце на отсрещния склон.
— Е, не знам за неговите дрехи, но с моята рокля е свършено. Иска ми се да те попитам от чиста любознателност… Сигурен ли беше, че ще оцелея?
— БЯХ НАПЪЛНО УБЕДЕН В ТОВА.
— О, колко ми олекна…
— ЩЕ ТЕ ОТВЕДА ОБРАТНО — предложи Смърт след краткото мълчание.
— Благодаря. А сега… Кажи ми, моля те…
— КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО ТИ НЕ ГО БЕШЕ СПАСИЛА?
— Да! Слънцето щеше да си изгрее въпреки всичко, нали?