Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
С наведена зурла животното се хвърли напред. Краката му тласкаха като бутала. Наваксваше липсата на пъргавина с бясно усилие и напомняше за танцьор на степ, тичащ нагоре по ескалатор, който се спуска надолу.
— Добре, добре, до…
Единият крак се подхлъзна. За миг глиганът се опираше само на две места, останалите два крака чегъртаха безплодно по заледената скала. Сюзън рязко се наклони на другата страна и усети как пропастта я зове.
„Той ще ме хване, ако падна, той ще ме хване…“
Снежинките щипеха очите й. Друг, прастар глас се обади в ума й: „Няма да ме хване. Ако падна точно сега, значи не заслужавам да ме хване.“
Очите на животното бяха на една педя от нейните. И тя прозря…
Някой отвърна на погледа й.
Едната й обувка опря в камък и тя се отблъсна с последната ярост на отчаянието. Глиганът и момичето се заклатушкаха, после четирите крака на животното намериха опора и го понесоха напред по издатината.
Сюзън рискува да погледне назад.
Кучетата… не, кучешките форми не бяха далеч.
Поредното сътресение. Разхвърча се сняг. Светът се наклони. Мускулите на глигана се сгърчиха и го тласнаха миг преди огромен скален къс да пропадне в тъмата.
Сюзън се преметна в дълбока пряспа. Заопипва трескаво наоколо, очакваше да се хлъзне в бездната. Улови се за заледен клон. На няколко крачки от нея глиганът се задъхваше в снега.
Сюзън се изправи. Бяха стигнали до началото на горист хълм.
Кучетата се тълпяха пред издатината и внимаваха да не се избутат взаимно надолу.
Тя виждаше, че лесно биха преодолели препятствието. Дори глиганът успя да я пренесе на гърба си. Хвана клона с двете си ръце и дръпна. Отчупи се с пукот и Сюзън го размаха.
— Хайде, скачайте! Опитайте! Хайде, де!
Едно се престраши. Клонът го цапардоса, когато докосваше коравата земя. Сюзън се завъртя обратно и помете зашеметеното куче към урвата.
За миг силуетът се замъгли, после пропадна с вой.
Тя подскачаше от радост и бяс.
— Да, ето така! Кой е следващият?
Другите кучета се взряха в очите й и решиха, че няма следващ. С плахи стъпки се обърнаха и понечиха да се върнат на платото.
Една фигура им препречи пътя.
Преди миг я нямаше, но вече изглеждаше, че открай време си е била там. Май се състоеше от три снежни топки, струпани една върху друга. Имаше черни точки вместо очи. Полукръг от още точки изобразяваше устата. В ролята на носа стърчеше морков.
Две пръчки заместваха ръцете.
Поне така изглеждаха отдалеч. Едната стискаше нещо извито.
Гарван с провиснало на гърдите му парче мокра червена хартия кацна на едната тънка ръка.
— Скок, скок, скок! — изграчи жизнерадостно. — Честито ви слънцестоене! Чурулик-чурулик! Какво чакате, а? Да настъпи Прасоколеда ли?
Кучетата отстъпиха към ръба.
Снегът падаше на буци и постепенно откриваше кльощава фигура в развяваща се черна роба.
Смърт изплю моркова.
— ХО. ХО. ХО.
Сивите тела се преливаха в безплодни напъни да променят формата си.
— НАКРАЯ НЕ УСТОЯХТЕ НА ИЗКУШЕНИЕТО, ТАКА ЛИ? СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ДОПУСНАХТЕ ГРЕШКА.
Докосна дългата дървена дръжка. Острието изскочи и просветна.
— ЖИВОТЪТ, ИСКАШ ИЛИ НЕ ИСКАШ, ТИ СЕ ВМЪКВА ПОД КОЖАТА. — Смърт закрачи напред. — ОБРАЗНО КАЗАНО, РАЗБИРА СЕ. НАВИК, ОТ КОЙТО Е ТРУДНО ДА СЕ ОТКАЖЕШ. ЕДНО ВДИШВАНЕ И ИЗДИШВАНЕ НЕ СТИГА. ИСКА ТИ СЕ ДА ГО ПОВТОРИШ.
Едно от кучетата се подхлъзна и издрапа трескаво, за да се спаси от дългия студен полет към нищото.
— САМИ СЕ УБЕЖДАВАТЕ, ЧЕ КОЛКОТО ПО-ЯРОСТНО СЕ БОРИТЕ ЗА ВСЕКИ НОВ МИГ, ТОЛКОВА ПО-ОБВЪРЗАНИ С ЖИВОТА ОСТАВАТЕ… И ТОГАВА СЕ ПОЯВЯВАМ АЗ.
Водачът на глутницата успя за частица от секундата да се превърне в сива закачулена роба, но кучешката форма се наложи отново.
— ДА, И СТРАХЪТ ВИ ЗАКОТВЯ КЪМ ЖИВОТА — обясни Смърт. — ВСИЧКИ ТЕЗИ СЕТИВА, ЖАДНО ПОГЛЪЩАЩИ И НАЙ-НИЩОЖНАТА ПОДРОБНОСТ ОТ СВЕТА… ЛУДО БИЕЩОТО СЪРЦЕ… УСТРЕМА НА КРЪВТА В ТЯЛОТО… УСЕЩАТЕ ЛИ КАК ВИ ПРИВЪРЗВАТ НЕОБРАТИМО КЪМ ЖИВОТА?
Още един Ревизор се помъчи да си възвърне привичния вид и успя да изрече:
„Не можеш да постъпваш така, има си правила!“
— ДА, ИМА ПРАВИЛА. И ВИЕ ГИ НАРУШИХТЕ. КАК СМЕЕТЕ? КАК СМЕЕТЕ?!
Острието на косата беше тънка синя линия в сивотата.
Смърт вдигна костелив пръст към липсващите си устни и се замисли.
— ОСТАНА ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС.
Изведнъж се извиси над тях и очните му кухини засияха. Когато гласът му се разнесе отново, срути лавини в планините.
— БЯХТЕ ЛИ ПОСЛУШНИ… ИЛИ ПРАВЕХТЕ БЕЛИЧКИ? ХО. ХО. ХО.
Сюзън се заслуша в затихващия някъде далеч вой.
Снегът около глигана беше почервенял от кръв. Коленичи и се опита да повдигне главата му.