Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— Няма да има избор — отговори Надиф. — Всъщност дори ще бъде поласкана и, сигурен съм, не по-малко любопитна от нас самите…
Малко по-късно Амеротке и придружителите му напуснаха Дома на златната лоза и тръгнаха под сенките на чинарите по пътя, отвеждащ до един малък кей извън градските врати. Непосилната изгаряща жега на следобедния Зъл дух започваше да намалява и освежаващият речен бриз, макар и наситен с противната миризма на засъхваща тиня, гниеща риба и разлагаща се растителност, беше чудесно и съвсем навременно облекчение. Наеха лодка. Амеротке приклекна на кърмата. Надиф и Шуфой се настаниха срещу него и се впуснаха да обсъждат вероятните причини за мистериозното заболяване на Бака, домашния павиан. Реката гъмжеше от опасно претоварени баржи, които сновяха нагоре-надолу от Града на мъртвите и обратно до него. Търговски корабчета, натъпкани с всякакви стоки — малахит, стипца, алуминий, плодове, дървен материал, екзотични птици, маймуни, подправки, кафези и кошници — ги прекарваха от бряг до бряг, от пристан до пристан. Разкошно украсени погребални лодки си проправяха път и плаваха тромаво напред, със застанали на носа им певици, маскирани като богините близначки Изида и Нептис. Навеждаха се напред и пееха химни във възхвала на Озирис, Владетеля на Западните врати, а също и песни в памет на покойника. Военни кораби заобикаляха внимателно останалите лодки, пълни с войници; чернокожи нубийци, въоръжени с копия и щитове; кушитски пехотинци и сирийски лъконосци с техните огромни, мощни лъкове — всички плаващи на север под думкането на гонговете и звуците на роговете.
Стигнаха до западния бряг, слязоха на кея и тръгнаха по криволичещите тесни улички на Некропола. Движеха се внимателно покрай купчините с боклуци, пищящите деца и лаещите кучета. Опасно местенце! Подозрителни сенки се мяркаха по вратите и по ъглите, но незабелязано и безшумно изчезваха само при вида на началника Надиф, от когото всички в Некропола се страхуваха. Те предпазливо вървяха по сокаците покрай занемарени винарни и бирарии; клиентите познаваха Надиф и току му подвикваха разни проклятия, но хитро и потайно, така че офицерът да не може да познае кой е виновникът. Нямаше магазини, нито сергии; търговците просто бяха струпали стоките си на камари върху ракитови рогозки пред себе си и се надвикваха да хвалят стоката си от сенчести ниши и кътчета — за повечето от нещата Амеротке подозираше, че са крадени. Влязоха в Квартала на здрача, който бе малко по-тих и чист, макар стените на къщите да бяха с олющена мазилка, мръсни и посивели. Най-накрая стигнаха до къщата на Господарката на мрака. Беше оградена от високи стени и вътре се влизаше през тясна дървена порта. Надиф затропа тежко по нея. Едно прозорче в горната й част се отвори и оттам чифт очи се взряха в тях:
— Изчезвайте!
— Или отвори вратата — отговори Надиф, — или аз, Надиф, началникът на Меджай, ще я отворя.
Ключалките и катинарите бързо изщракаха и вратата се отвори пред тях. Един субект със злобно лице, кривогледи очи, небръснат и облечен в мръсен ленен халат, им махна да влизат. Щом прекрачиха прага, Амеротке ахна от изненада, защото вместо в някакъв запуснат и мръсен двор се бяха озовали в малка и красива градина с дървета, храсти, цветни лехи и туфи с билки. Морава ограждаше чисто бял алабастров фонтан, изваян във формата на делфин, от чиято отворена уста във въздуха бликаха весели струи вода.
— Тя не е такава, каквато си мислиш — прошепна Шуфой, — честно ти казвам, господарю.
Минаха под цветна арка по пътечка, спретнато настлана с тухли. Една жена стоеше пред стъпалата на малък слънчев павилион с изящна дървена врата и плетеше цветен гирлянд. Без да спира заниманието си, тя се изправи и тръгна по пътеката, за да ги приветства. Беше средна на ръст, дългата й, бяла коса, разделена на път по средата, падаше до раменете; лицето й бе светло и озарено от странни сини очи, кожата й бе с цвят на слонова кост. Амеротке си даде сметка, че някога трябва да е била голяма красавица. От всеки неин жест се излъчваха грация, елегантност и изтънченост. Носеше красива плисирана роба и шал с ресни, преметнат през раменете, краката й бяха обути в посребрени сандали и ухаеше на някаква смесица от билки, които, Амеротке бе сигурен, бяха нещо подобно на кифие — рядък и много скъп сок от смлени макове.
— Господарю Амеротке — тя протегна ръка.
Амеротке я хвана. Докосването й бе хладно.
— Началнико Надиф и вие, господин Шуфой, дочух, че ще дойдете.
— Как? — попита Амеротке.
Жената се усмихна сякаш на себе си:
— Новините долитат с вятъра в Квартала на здрача. Вие си имате вашите пътища и начини, а ние си имаме своите. Дошли сте, за да говорите с мен за отравянията, нали? — тя махна с ръка към слънчевия павилион.