Смъртоносна гледка
- Автор: Пиърсън Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносна гледка». Краткое содержание книги:
Тя се обърна и забърза към буксировчика. Уолт се настани до нея и двамата прекараха краткия трийсетминутен полет един до друг на тясната седалка зад пилота. Фиона не обели и дума. Той на два пъти опита да я заговори, но не успя. Щом кацнаха в авиобазата на Сън Вали, Фиона се качи в колата си и потегли, без да го погледне.
Уолт се прибра вкъщи потиснат и тревожен. Чудеше се дали ядрената лаборатория щеше да повдигне обвинение срещу тях. Въвличането на Хилабранд в ситуацията допълнително усложняваше нещата.
Паркира черокито пред входната врата, както обикновено, въпреки че гаражът отзад стоеше празен. Харесваше му да вижда полицейската кола пред дома си. Изтича към верандата леко разтревожен, че лампата отпред, както и осветлението в цялата къща, не светеше. Винаги караше Лиза да оставя поне няколко лампи включени.
Отключи вратата и запали осветлението.
— Лиза? — прошепна той.
На дивана нямаше никого. Когато закъсняваше, обикновено я намираше задрямала там. Може би спеше до някое от момичетата с книга в ръка.
— Лиза? — извика той, този път по-силно.
Завладя го тревожно чувство.
Изтича към стаята на Емили и внимателно отвори вратата. Празна. После стаята на Ники. Празна. Погледна екрана на телефона си — единайсет съобщения. Бе предположил, че са служебни, и възнамеряваше да ги прослуша веднага щом се прибере вкъщи.
Надникна в своята спалня.
Тъмна и празна.
Започна да прослушва съобщенията едно по едно, изпълнен с лошо предчувствие.
Най-после чу гласа на Лиза, който звучеше почти истерично:
— Уолт? Дойде Гейл. Беше… не знам… за пръв път я виждам такава. Каза, че двамата имате споразумение да не каниш жени в къщата. Мислех, че има предвид мен. Опитах се да я успокоя, но тя профуча край мен и взе да обяснява, че тя била майката. Момичетата са добре. При нея са. Моля те, обади ми се. Не знаех как да постъпя, Уолт. Не знаех какво да направя.
Уолт хвърли ядосано телефона си. Апаратът се удари в кухненската маса, отскочи към прозореца и строши стъклото.
Уолт хукна към вратата. Знаеше много добре какво трябва да направи — да прибере децата си обратно. На прага спря и се замисли. Момичетата бяха преживели достатъчно за една вечер. Гейл едва ли ги бе завела у Брандън. Имаха уговорка по този въпрос.
Върна се обратно, тръшна вратата и я заключи. После угаси лампите. Не искаше да вижда празната къща. Чуваше единствено учестеното си дишане. Едно беше ясно — двамата с Гейл бяха прекрачили границата и бяха сложили край на твърде дългото примирие помежду си.
47.
В предишния си живот градската библиотека на Хейли бе изпълнявала ролята на супермаркет. Уолт често идваше тук с момичетата, но все още не можеше да се отърси от спомените си; очакваше да го посрещне аромат на прясно кафе и понички. Подмина рецепцията и масата, на която бяха изложени новите книги. Една от купчините бе посветена изцяло на Хемингуей. За жалост голяма част от славата на градчето се дължеше не на факта, че Хемингуей бе прекарал последните години от живота си в долината, а на това, че бе сложил край на живота си именно тук — нещо, което носеше на местния шериф единствено неприятности. Мнозина идваха тук, за да последват примера на великия писател и да лапнат дулото на пистолета също като него.
Уолт никога досега не бе обръщал внимание на заседателната зала на библиотеката. Вътре имаше овална маса за десет души, която изпълваше почти цялото помещение, и бяла дъска в дъното, на която се виждаха бележки, написани с розов маркер.
Не обичаше да го карат да чака, но гласът на Дани Кътър звучеше отчаяно по телефона, а шерифът се стремеше да поддържа добри отношения с милионерите и техните семейства. Петте минути станаха десет, а той продължаваше да чака.
Най-после вратата се отвори.
Имаше нещо в приятния слънчев загар и цялостното излъчване на Дани Кътър, което мигновено печелеше симпатиите на околните.
Носеше сини джинси, изгладена бяла риза и черно палто с кафява кожена яка.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш — каза той и побърза да заключи вратата и да спусне щорите на прозорците. Чак тогава се здрависа с шерифа. — Исках да съм сигурен, че ще дойда тук след теб, в случай че някой ме следи.
— Някой те следи?
Кътър се намръщи.
— Всичко е възможно.
— Сядай — рече Уолт.
Кътър се настани на стола до шерифа и заговори съвсем тихо: