Империя в черно и златно

Помисли си за Салма.

— Е, тук определено няма никой — отвърна тя. Казаното прозвуча фалшиво дори в собствените й уши. — А сега ме оставете да се измия най-после!

— Добре, госпожице — отвърнаха й през вратата. Не беше за вярване, но пазачите очевидно се бяха вързали на лъжата й. След миг се чу и тътрене на крака — отдалечаваха се от конюшнята.

През цялото това време Че не беше отделила и за миг погледа си от очите на противника. Не долови благодарност в тях, само нещо като любопитство.

— Ако искаш да се бием, давай — каза му тихо тя. — Иначе… — Не довърши, защото не знаеше как.

— Иначе какво? — попита той. Гласът му беше мек, изговорът — точен до съвършенство.

Тя продължи да го гледа. Мечът натежаваше в ръката й.

Той си пое дълбоко дъх и явно го заболя, защото присви очи. После затъкна кинжала в колана си.

— Изглежда съм твой пленник — Погледът му беше предизвикателен, безкомпромисен. — Какво смяташ да правиш, бръмбарско девойче?

Тя прибра на свой ред оръжието си. Нямаше никаква представа какво смята да прави. На всичкото отгоре сега се страхуваше от него повече, отколкото когато кинжалът беше в ръката му. Той беше пришълец от друг свят, от някаква стара детска приказка.

— Аз… за пръв път си имам вземане-даване с молецоид.

Погледът му не се промени и на йота.

— Е, сега си имаш.

— Искаш ли да погледна раната ти? — предложи тя почти автоматично, водена навярно от хуманността, която им втълпяваха в Академията. Молецоидът веднага стана подозрителен, дори посегна към дръжката на кинжала си. Че продължи: — Виж, ако ти мислех злото, щях да извикам пазачите. — После се сети за нещо, което можеше да обясни действията й на самата нея, а дори и на него. — Един от вашите лекари веднъж помогна на чичо ми Стенуолд. Да приемем, че изплащам старо задължение, става ли?

Той седна тежко на една бала сено и свали лявата си ръка от раната. По дланта му лъщеше кръв и Че преглътна шумно. Беше изкарала курс по първа помощ в Академията. Взе пълното до половина ведро и коленичи до ранения.

Улучила го беше арбалетна стрела. Арбалетните стрели бяха тежки и с оребрена глава, която дори броните невинаги успяваха да спрат, и молецоидът беше извадил истински късмет, защото стрелата само го беше забърсала, изоравайки две паралелни бразди в кожата му. Ако се съдеше по ъгъла на браздите, стрелецът е бил на земята и е стрелял във въздуха. Раните бяха с разръфани, неравни краища и молецородният се сви инстинктивно, когато Че започна да промива кръвта, почти черна на фона на сивата му кожа.