Дългият път надолу

Джес не беше сигурна.

— Сигурен ли си, че беше това? Как можеш да изядеш една торта, ако не е пред теб?

— Идеята е — обясни Мартин, — че и в единия, и в другия случай я имаш. Изяждаш тортата, но кой знае как тя си остава недокосната. Така че „имам“ означава „запазвам“.

— Каква е тази дивотия?

— Точно така е.

— Как е възможно подобно нещо?

— Не е възможно. Затова има такъв израз.

— Какъв е смисълът от шибаната торта? Защо ти е, след като няма да я ядеш?

— Май се отклонихме от темата — намесих се аз. — Идеята беше да си пожелаем нещо, което ще ни направи по-щастливи. Разбирам защо Мартин иска да бъде различен човек.

— Иска ми се Джен да се върне — обади се Джес.

— Да, и това го разбирам. Какво друго?

— Няма друго. Това е.

Мартин изсумтя.

— Не ти ли се иска да не си чак такава отврат?

— Ако Джен се върне, няма да бъда.

— Или поне да не си чак толкова шантава.

— Не съм шантава. Просто, ами… объркана съм.

Последва умислено мълчание. Беше ясно, че не всички на масата са убедени в думите й.

— Значи ще пропилееш другите си две желания, така ли? — попитах я аз.

— Не. Мога да си пожелая още нещо. Ами… Например неизчерпаеми запаси от трева, може би. Също и… Не знам. Ааа, няма да имам нищо против да мога да свиря на пиано.

Мартин сви рамене.

— Боже Господи! Това ли е единственият ти проблем? Че не можеш да свириш на пиано?