Warcross

Информация от неговия ловец — само за това мога да се сетя.

Времето продължава да се точи. И тъкмо когато започвам да си мисля, че Кен нещо се е объркал за мен, идва криптирано съобщение. Потвърждавам самоличността си, за да го отключа, и пред очите ми изскача адрес. Адресът на Хидео. Едва не припадам от облекчение. После вкарвам координатите в джипиеса и изтривам съобщението.

До мен Ашър повишава глас.

— Кой иска да играем игра с шотове? Само сервитьорът да се върне…

Скачам на крака.

— Отивам да го намеря! — заявявам и се изнасям по най-краткия път към вратата. Идеално. Докато сервитьорът се замъкне при тях, те така ще са се развеселили, че никой няма и да забележи кога съм си тръгнала. Ще имам предостатъчно време, за да си измисля прилично оправдание. Излизам от помещението и се втурвам по коридора. В движение вадя пред очите си карта със сегашните координати на Хидео.

Златната точка, обозначаваща адреса му, се появява някъде в северната част на града. Изтичвам по един страничен коридор. Мигове по-късно той ме извежда в тясна задна уличка на гърба на сградата, близо до контейнерите за смет.

Студен дъждец е намокрил тротоара и щом излизам навън, ме връхлита мразовит нощен въздух. Неоновите светлини се отразяват в мокрото и оцветяват земята в смесица от размазани златни, зелени и сини петна. Номерът на квартала — 16, се носи над тротоара, изписан с яркожълти букви, а златна пунктирана линия води от мястото, на което стоя, до ъгъла на пряката, където завива вдясно и се губи от поглед. Весел надпис „Старт!“ се рее в центъра на полезрението ми и чака да поема по картата, а под него е изписано и приблизителното време на пристигане — трийсет минути.

Потрепервам, дръпвам си качулката нагоре и я стягам, за да покрие цялата ми коса, после си слагам и черна маска за лице. Освен това си изтеглям виртуално лице, за да се дегизирам. Сега би трябвало всеки на улицата, логнал се в НевроЛинка си, да ме вижда като напълно непозната, а не като едно от най-разпознаваемите момичета в града. Пак е по-добре от нищо. После мятам електрическия си скейтборд на земята и скачам върху него. След това се изстрелвам напред, следвайки златната пунктирана линия.

След половин час навлизам в тих богаташки квартал, разположен на хълм с изглед към града. Времетраенето на пътуването се мени, докато вървя, и показва колко минути ми остават до пристигане. Ръменето вече е преминало в стабилен дъжд, който се просмуква през качулката и ми мокри косата. Мъча се да спра да треперя, но полза няма.

Най-сетне пристигам. Златната пунктирана линия спира пред портата на топла на вид, хубаво осветена голяма къща с извита стена и лъвове, издялани от дърво, пред входа. Не знам колко охрана държи обикновено Хидео в резиденциите си, но тази вечер там са паркирани поне пет коли, а на вратата двама бодигардове чакат да ме посрещнат. Другите като че са се разпръснали из имота.