Приключенията на Казанова

Намерих епископа Бернардо де Бернардис, седящ на един лош стол пред мизерна маса, на която работеше. Коленичих, както бе обичаят, но вместо да ми даде благословията, той стана, прегърна ме и ме притисна до гърдите си. Беше искрено огорчен, когато му разказах, че не съм намерил в Неапол никакво сведение къде да го намеря и да се хвърля пред краката му. Огорчението му обаче изчезна, когато му казах, че не дължа никому нищо и се чувствувам много добре. Нареди ми да седна, въздъхна, говори прочувствено за сиромашията и заповяда на един слуга да сложи трети прибор. Освен този слуга епископът имаше само още една много възрастна слугиня и един свещеник, който още след първите произнесени на масата думи се изяви като пълен невежа. Къщата, обитавана от негова милост, беше просторна, но лошо строена и лошо поддържана. Тя беше толкова зле мебелирана, че бедният епископ трябваше да отстъпи един от дюшеците на своето легло, за да ми бъде приготвена в съседната на неговата стая една мизерна постеля. Храната му ме ужаси, да не кажа нещо повече. Тъй като държеше много на предписанията на неговия орден, готвеха се само постни ястия, а маслото бе отвратително. Иначе монсиньорът беше умел и което е по-важно, честен човек. За моя голяма изненада, той ми довери, че неговата епископия, която съвсем не беше от най-малките, му донася редовно 500 дуката годишно, но за нещастие, той имал още 600 дуката дългове. Въздишайки, епископът добави, че имал само щастието да се измъкне от ноктите на монасите, чиито преследвания били превърнали последните му петнадесет години в истински ад. Всички тия доверителни известия ме наскърбиха, понеже видях, че тук не съм намерил възхвалената страна на Митра и чувствувах, че ще бъда в тежест на епископа. Той самият беше много огорчен, че трябваше да ми поднесе такъв скръбен подарък.

Попитах го дали има хубави книги, връзки с образоващи хора и изискано общество, с което могат да се прекарат няколко приятни часа. Каза ми, че в цялата му епархия нямало фактически нито един човек, който би могъл да се похвали, че знае добре да пише, а още по-малко, че има добър вкус или понятие от добра литература. Нямало нито един книжар, да, нямало дори нито един, който да се интересува от вестници! Все пак ми обеща, че заедно ще се занимаваме с наука, щом като получи книгите, които поръчал в Неапол.

Това можеше да стане, но без добра библиотека, без образовано общество, без умствени състезания, без литературна размяна на писма — това ли бе страната, където аз, осемнадесетгодишен, можех да се заселя? Когато добрият епископ видя, че се умислих и седях като замаян пред тъжния живот, който, изглежда, трябваше да водя при него, той вярваше, че би могъл да ме ободри, като ме увери, че би сторил всичко възможно, за да ме направи щастлив.