Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
В приемната на манастира в Санта Киара прекарах два приятни часа в оживен разговор и задоволих любопитството на всички монахини, които бяха зад решетките, определени за разговор. Ако съдбата ми ме бе задържала в Неапол, там бих намерил щастието си. Но макар да нямах никакъв определен план, струваше ми се, че съдбата ме вика в Рим, затова се възпротивих на настойчивите молби на моя братовчед дон Антонио, който възнамеряваше да ме нареди на почетната служба възпитател в много от знатните къщи.
Обядът, който дон Антонио даде, бе великолепен. Въпреки това той бе замислен и в лошо настроение, понеже ясно виждаше как жена му се вглежда в новопоявилия се братовчед. На няколко пъти ми се стори, че забелязах как тя разглежда моя нов костюм, и след това пошепва нещо на ухото на своите съседи. Без съмнение тя се досещаше за всичко. В живота ми има известни положения, с които никога не съм могъл да се справя. Ако в най-блестящото общество има, макар и само едно лице, което ме гледа накриво, аз загубвам самообладанието си. Ставам неприятен, не зная какво да кажа и стоя като някакъв глупак. Това е лош недостатък, но аз не съм виновен за него.
Дон Лелио Карафа ми предложи голяма заплата, ако се заема с обучението на неговия внук, тогава десетгодишния херцог де Мадалоне. Отидох у тях да му благодаря и го помолих да прояви доброжелателството си, като ми даде няколко добри препоръчителни писма за Рим. Знатният господин ми оказа на драго сърце тази милост, като ми изпрати още на другия ден две писма, едното за кардинал Акуавива, а другото за отец Джорджи.
Тъй като разбирах, че моите приятели в доброжелателството си искат да ми издействуват благоволението да целуна ръката на Нейно Величество кралицата, аз побързах с моите приготовления за отпътуване. Кралицата, естествено, щеше да ме разпита и аз трябваше да й кажа, че съм напуснал Марторано и бедния епископ, настанен от нея в тамошната епископия. Освен това тя познаваше майка ми и нищо не би могло да я възпре да разкаже каква е била тя в Дрезден, а това би засегнало дон Антонио и моето родословно дърво би станало за посмешище. Познавах вече силата на предразсъдъците, поради които бих бил непоправимо посрамен. Ето защо сметнах, че е най-добре да използувам удобния момент и да замина. На сбогуване доя Антонио ми подари златен часовник и ми даде писмо до дон Гаспаро Вивалди, който, според думите му, бил негов най-добър приятел. Дон Дженаро ми наброи моите шестдесет дуката, а неговият син ме помоли да му пиша, като ми се закле във вечно приятелство. Всички ме съпроводиха до колата, техните сълзи се смесиха с моите и те ме обсипаха с пожелания за щастие.
От слизането ми на брега на Киоцо до пристигането ми в Неапол щастието като че ли си бе поставило за цел да ме преследва. При моето пристигане в Неапол то вече ми се усмихваше благосклонно и приятелски. В Неапол съм се чувствувал винаги добре, както читателят ще види по-нататък. Той сигурно не е забравил, че в Портичи бях дошъл до опасния момент, когато моят дух без малко щеше да се поддаде на подлостта. А на унизения дух не може да се помогне и нищо не е в състояние да го издигне отново. Изпадне ли човек в подобно положение, той е изгубен.
Не бях неблагодарен на добрия епископ от Марторано, защото, макар неволно да ми бе сторил зло, все пак дълбоко в себе си признавах, че неговото писмо до дон Дженаро бе всъщност изворът на всичко добро, което след това изживях. Ето защо аз му писах от Рим.
По цялото протежение на красивата улица Толедо непрестанно бършех сълзите си и едва когато напуснахме града, можах да хвърля поглед към моите спътници. До мен седеше мъж на около четиридесет до петдесет години с приятна външност и весело изражение на лицето. Отсреща две прелестни лица приковаха погледа ми. Бяха две млади хубави дами с много чисти дрехи и свободно, но същевременно благоприлично държане. Стана ми много приятно, но на сърцето ми беше тежко и мълчанието ми бе необходимо. Пристигнахме в Аверза, без да сме разменили нито дума. И понеже файтонджията каза, че щял да спре тук само за да напои мулетата си, ние не слязохме. От Аверза до Капуа моите спътници говореха почти непрекъснато, аз обаче — просто невероятно! — не отворих нито веднъж уста. Правеше ми удоволствие да слушам неаполитанското наречие на господина и хубавото римско произношение на двете дами. Беше наистина голямо постижение от моя страна, да седя пет часа срещу две прелестни дами, без да им отправя нито една дума, нито един комплимент.
В Капуа, където трябваше да пренощуваме, отседнахме в една странноприемница. Настаниха ни всички в една стая с две легла — нещо обикновено в Италия. Неаполитанецът ми каза: