Приключенията на Казанова

Докато поправях и преписвах на чисто моето стихотворение, той отиде при баща си и го попита кой съм аз. Баща му дълго се смя, след което седнахме на масата. Вечерта ми предложиха легло в стаята на младия поет, за което истински се зарадвах.

Семейството на доктор Дженаро се състоеше от този му син, една не дотам красива дъщеря, жена му и две много скромни стари сестри. Вечерта на масата присъствуваха доста литератори, между които и маркиз Галиани, който тогава работеше върху един коментар на Витрувий44. С неговия брат, абата Галиани, се запознах двадесет години по-късно в Париж, където той служеше в легацията като секретар на граф Кантилана.

На следващия ден се запознах с прочутия Дженовезе, който бе вече получил писмото на архиепископа от Козенца. Говорихме обширно за апостол Дзено и абата Конти. Докато се хранехме каза, че най-малкият грях, който един свещеник можел да извърши, бил този да прочете две литургии в един ден, с цел да спечели две карлини повече, а светски духовник, който извърши същия грях, заслужава направо изгаряне.

На другия дон монахинята се подстрига и измежду всички публикувани по този повод стихотворения най-голямо одобрение намериха одата на младия Дженаро и моят сонет. Един неаполитанец, носещ същото име като моето, пожелал да се запознае с мен и като научил, че живея при доктора, го посетил под предлог да го поздрави за имения му ден, който се падал на другия ден след тържеството в Санта Киара.

При запознанството дон Антонио Казанова ме попита дали моето семейство не произхожда от Венеция.

— Аз съм, господине — му отговорих със скромно изражение на лицето, — правнук на внука на нещастния Маркантонио Казанова, секретар на кардинал Помпео Колона, умрял от чума в Рим по времето на папа Климент седми през 1528 година.

Едва произнесъл тези думи и дон Антонио се хвърли на врата ми, обявявайки ме за свой братовчед. В този миг всички присъствуващи се уплашиха за дон Дженаро да не умре от смях — изглеждаше невъзможно човек да се смее така ужасно без опасност за живота му. Лицето на госпожа Дженаро доби гневно изражение и тя каза строго на моя нов братовчед, че би могъл да спести на мъжа й тази сцена, след като болестта му е известна на всички. Дон Антонио обаче не се смути и отговори, че не разбира какво толкова смешно има в случилото се. Не се намесих, защото поначало и аз намирах това откриване на роднинство за смешно. Когато нашият нещастен болен отново се успокои, Казанова, без да промени сериозното изражение на лицето си, покани за следващия ден на обяд мен и младия Паоло, който бе станал мой неразделен приятел.